В джобчето на сакото си тази сутрин беше сложил бяла ленена кърпичка, на която бяха избродирани инициалите му. Бе му се сторило проява на добър вкус, също като черната вратовръзка и новите обувки, но осъзна практическата полза от нея едва когато чу тъжния звън на камбаните и усети смътно желание да кихне. Тогава си даде сметка, че е на път да се разплаче.
Всичко беше предвидил Нелсън Ноланд, но не и този смущаващ порив. Както и жалния хлип, който чу в същия момент и който за негов късмет го спаси от позора да се разплаче. Би трябвало да ми е благодарен, мисля си аз, вместо да ме пронизва с поглед, както го направи.
– Не знам – оправда се сестра ми. – Просто ми дойде отвътре. При цялата тази церемониалност си помислих, че съм на погребението на кралицата майка.
На своите деветдесет и две години Елизабет Боус Лайън, кралица на Англия и последна императрица на Индия, бе запазила същия несломим дух, който показа по време на царуването на мъжа си. Винаги усмихната, жива и забавна, тя неочаквано се появяваше на конните надбягвания, пиеше джин е „Дюбоне“, лед и лимон, шегуваше се на висок глас и организираше великолепни празненства в градината на Кларънс Хаус. Въпреки че се радваше на желязно здраве, отговорниците за протокола от години предвидливо репетираха погребението й. Всяко лято за забавление на туристите батальон войници дефилираха в околностите на абатство Уестминстър със сериозно и скръбно изражение, сякаш наистина придружаваха тленните останки на обожаваната Лилибет, докато тя, подозирам, е вдигала наздравица за себе си. Всъщност много от тези толкова загрижени интенданти напуснаха този свят много преди нея. Макар че през онази есен на деветдесет и втора никой не можеше да предположи, че на кралицата майка оставаха още десет прекрасни години живот
Не знам как тя го е приемала. Честно казано, аз щях да се впечатля много от гледката на собствения ми погребален кортеж, минаващ под прозорците на къщата ми. Може би тя го е приемала с хумор и дори е канела приятелите си да гледат от балкона; сигурно е нареждала на верния си иконом да им сервира шери и въоръжени с бинокли за опера, са се наслаждавали на спектакъла, сякаш се намирали в Севиля и гледали преминаването на статуята на Богородица по улица „Сиерпес“.
– Англичаните са толкова жестоки – изтърси внезапно сестра ми.
– Защо го казваш? – учудих се аз.
– Заради приятелката ти Кара – отвърна тя. – Знаеш ли, че я гонят от дома й?
Сестра ми притежаваше невероятната способност да научава всички интимни тайни на хората около нея. Това е дарба. Вид хипнотична сила, която принуждава човека пред нея да разголи душата си. Не знам как го прави, но съм присъствала на забележителни случаи. Има изключителна памет и не забравя нито едно лице, нито едно име, нито едно нещастие.
– Проведох много интересен разговор с една от прислужниците в къщата. Каза ми, че според закона имението го наследява новият херцог Ноланд, в случая синът на херцога, и следователно her ladyship, с други думи, приятелката ти Кара, трябва да го напусне незабавно. Още утре.
Докато говореше, шофираше доста небрежно по онези ужасни пътища. Започвах да се изнервям. Пътят беше твърде тесен за две коли, така че ако насреща ни се зададеше някой, щяхме неминуемо да станем жертва на печално произшествие, и баща ни, съкрушен от преждевременната ни смърт, щеше да има още един повод за отчаяние. „Колко бях прав! – щеше да извика той. – Толкова прав!“ И щеше да удари е юмрук по масата, както правеше, когато истински се ядосаше.
– Тази сутрин, докато е било бдението на покойника, някои членове на персонала в двореца са опразвали гардеробите и са прибирали в сандъци вещите на Кара. Дори направили опис на това, което опаковали, за да не допуснат да изчезне някоя ценна семейна вещ. Може би не си забелязала, но зад къщата имаше камион за преместване е широко отворени врати и група хамали товареха в него кашони. Утре в Ноланд Тауърс няма да остане и следа от херцогинята.
– Внимавай при завоя.
– Може би щеше да е различно, ако тя беше майка на момчето, но не е, както знаеш. Кара се омъжила за херцог Ноланд през деветдесета година. Била много по-млада от него, италианка, без титла и богатство. Преди това била омъжена за един импресарио от Милано, симпатичен и бонвиван, но не особено богат, който след смъртта си я оставил в доста затруднено положение. Когато се сгодила за Ноланд, всички заподозрели, че Кара е златотърсачка, че сватбата ще й донесе големи облаги. И наистина през тези три години живяла като кралица. Непрекъснати приеми, пътувания. Сега трябва да се изчака отварянето на завещанието, за да се разбере дали приятелката ти е направила добра сделка.
– Насреща идва трактор. Виждаш го, нали?
С едно завъртане на волана се озовахме в дясната канавка. Тогава си дадох сметка, че сестра ми от известно време е карала в платното за отсрещно движение. Беше започнало да вали и близо до пътя, през мъглата, забелязахме някакво заведение. Решихме да спрем да пием чай. И двете бяхме премръзнали. Усещахме странен студ, който проникваше до костите ни.
На входа на заведението се виждаше живописна табела, на която бяха изобразени корона, герб и лъв. В задната част имаше градина с дървени маси и пейки, и перила, отделящи я от гората, през която течеше поточе. Мисля, че видяхме гъски. От прелетните.
Беше студено, затова влязохме вътре и седнахме в един ъгъл до камината. Аз си поръчах чай и crumble[10] от ябълки. Сестра ми каза, че не иска нищо, но после изяде половината от сладкиша ми.
Минаха много години, но още си спомням вкуса на ябълковия сладкиш в онова крайпътно заведение. Всяко парченце сякаш се разтапяше в устата. Можех да различа сладостта на карамела, леката кисела сочност на плода и топлия привкус на канелата, всичко, смесено в едно цяло, топло и пухкаво, насищащо и едновременно с това пристрастяващо, изпращайки сигнала за наслада директно в ума, преди да се разпръсне из стомаха и да покрие стените му с маслото от раздробената маса.
– Слушаш ли ме? – Сестра ми ме гледаше със свити вежди, докато поднасяше към устата си препълнена лъжица с плод. – Казвах ти, че попитах момичето какви са отношенията между Кара и доведения й син. Сви рамене. Даде ми да разбера, че отношенията им са хладни, но коректни. Както ми обясни, виждали се много рядко. Знаеш как възпитават богаташките деца в Англия – на седем години ги пращат в пансиона на някой реномиран колеж, после за известно време в Швейцария и след това право в университета. Връщат се вкъщи чак когато трябва да получат наследството си.
– Предполагам, че има всякакви – възразих аз. – Макар в случая да ми се струва разумно, че Кара не общува много с доведения си син. Те са напълно противоположни. Той е толкова сериозен, толкова сдържан, а тя е толкова жива, екстровертна. Предполагам, че момчето никак не се е зарадвало, че баща му отново се жени на осемдесет години. Самата мисъл сигурно го е отвращавала. Представял си ги е заедно в леглото. Каква противна сцена! Защото Кара е италианка е гореща кръв. Поне в писмата си.
– А той е по-задръстен и от дон Флоренсио.
Дон Флоренсио беше свещеникът в училището на монахините, където бяхме учили и двете. Единият му крак беше по-къс от другия вследствие на детски паралич и за да скрие накуцването, носеше ортопедична обувка е десетсантиметрова подметка. Когато ходеше, вдигаше особен шум, сякаш се плъзгаше, който разсейваше вглъбеността на молитвата. Имаше също много грозна брадавица отстрани на носа и черна, права и сплескана на черепа коса. Говореше бавно. Произнасяше проповедите си е превзетия тон на старите провинциални хроникьори, използвайки толкова остарели думи, че сякаш общуваше чрез един мъртъв и забравен език. Не беше лош човек, напротив. В енорията си в предградието решаваше тежки проблеми на социална изолация, насилие и търговия с наркотици; времето, което прекарваше в училището ни, сигурно за него е било същото, което беше за нас междучасието.
Тъкмо си припомнях злочестата фигура на дон Флоренсио, когато вратата на заведението се отвори. Навярно съм имала адски глупаво изражение, защото сестра ми, която седеше с гръб към улицата, се обърна заинтригувана, за да види кой влиза.