– Имаш предвид сина на Джангуидо Контадино, адвоката?
– Да! – възкликна сестра ми, сякаш не беше усетила ритника ми под масата.
– Познавате ли го?
– Приятел е на сестра ми – отвърнах.
– Този Бруно има много приятели – отбеляза тя. – Твърде много.
Взе нова солета от панерчето за хляб и я счупи на две. Усмихна се.
– Да. Поканен е.
По дяволите. Тези две думи бяха достатъчни, за да прекъснат връзката на сестра ми с реалността. Замълча и се загледа с унесено изражение в отражението на луната върху повърхността на езерото. А аз забелязах, че това не се изплъзна от вниманието на Кара. Тя ме погледна и сбърчи вежди, а в отговор аз свих рамене.
Томасо Троти се появи и спаси положението. Кара ми го представи, горда със завоеванието си, като привлекателния и галантен синьоре Троти, баща на Тереза. Кълна се, че замалко щях да му се поклоня.
Имаше осанка на артист, вид на победител. Беше рус като дъщеря си, със светли очи и се усмихваше също като Робърт Редфорд в „Неприлично предложение“. От джоба на сакото му се подаваше копринена кърпичка. Около врата си носеше елегантна вратовръзка, а костюмът му беше достоен за „Джийвс & Хокс“.
Стори ми се мил човек. Дожаля ми за него – представих си как трябва да понася ежедневно капризите на дъщеря си. Поздрави ни сърдечно, пожела ни приятно прекарване в „Белведере“ и ни насрочи среща на следващия ден, точно в осем, във вила Троти.
Направи ми приятно впечатление това, че в нито един момент не спомена причината, поради която бяхме там, и се държа с нас със същата любезност като с останалите гости. Всъщност Кара ни беше представила само с имената, без да намекне за професионалния ангажимент, който ни беше завел там. Беше му казала: „Това са мои приятелки, Томасо, две прекрасни момичета. Живеят в Испания“. Благодарих й за това. Аз също я смятах за добра приятелка. Изпитвах към нея искрена симпатия.
След вечерята заведох сестра ми в стаята. Забелязах, че още е отнесена и поруменяла от вълнение.
– Напомням ти, че Бруно Контадино е мръсник – подхвърлих аз, преди да угася нощната лампа.
– Да, но утре любовницата му се омъжва – въздъхна тя. – Спомни си какво казва татко – до сватбата всичко е позволено. Но после нещата се променят вече няма място за глупости. – Сигурно осъзна какво въздействие оказват думите й върху душевното ми състояние, защото тихичко ме попита: – А ти как се справяш?
Престорих се, че спя, за да не й отговоря, че сърцето ми е разбито, че сълзите ми напират в очите, че душата ме боли, че тялото ми е вледенено и че на следващия ден точно в осем със сигурност ще умра от мъка пред перспективата да загубя Нелсън завинаги.
„Вече няма място за глупости“ – беше казала тя и беше права. Уважавах и защитавах тайнството на брака и знаех, че колкото и да си фантазирам, представяйки си тайни срещи във вилата в имението Ноланд Тауърс, никога не бих имала нищо общо с женен мъж, независимо от болката, която щях да изпитвам при мисълта, че любовта на живота ми е обвързан завинаги е една недостойна жена. Освен това деветата божия заповед според катехизиса на католическата църква гласеше: „Не пожелавай жената на ближния си“, и тази фраза, пренесена от майка Саграрио в реалността на нас, послушните й ученички, означаваше, че ни е забранено да гледаме женените мъже, да мислим за тях и да ги пожелаваме дори ако са киноактьори или рок певци.
20.
Споменах ли вече за лекотата, с която заспивах независимо от обстоятелствата? Казах ли, че веднъж дори заспах права на стадион „Сантяго Бернабеу“ сред виковете и скандиранията? Единствените фактори, които можеха да ми попречат, бяха гладът и студът и понеже онази нощ те не бяха част от тревогите ми, прекарах десет часа в обятията на Морфей, докато навън езерото бавно се разбуждаше. Когато дойдох на себе си, се почувствах напълно здрава, ставите не ме боляха и отново дишах нормално. Сестра ми ме гледаше втренчено, облегната на три меки възглавници.
– Ти си най-ужасната спътница, която познавам – смъмри ме тя. – От два часа съм будна и чакам да възкръснеш. И имам да ти казвам нещо.
– Цялата съм слух.
– Към седем пристигна една лодка – съобщи ми тя. – Ако искаш да я видиш, погледни през прозореца, вързана е за болта на кея.
– Нарича се „рогатка“ – отвърнах аз, скочих от леглото и се приближих до балкона.
Беше ясна лятна утрин, въпреки че бяхме в началото на юни. Езерото изглеждаше спокойно и пусто. От стаята ни се виждаше басейнът, който се намираше точно под балкона, заобиколен от зелени дървета и от дузина дървени шезлонги, ориентирани към слънцето.
Сестра ми беше права. На кея бе вързана една класическа „Рива“, която се полюляваше леко над водата. На борда нямаше никого.
– Добре. Виждам я. И какво?
– Няма да повярваш кой я караше.
– Опитай.
– Карсън!
Усмихнах се. Разказах й за случайната ми среща с нашия частен 007 на летището и й разкрих кой е собственикът на страхотната кола, паркирана на входа на хотела.
– Сигурно е отишъл да занесе фрака на Нелсън – въздъхнах аз.
– В седем сутринта? Беше още тъмно!
Цяла сутрин не можа да си избие от главата мисълта, че в живота на Карсън има тъмни зони, които бяха необясними. Дори му измисли секретна мисия – че е шпионин на Негова светлост (в случая на Томасо Троти) и че трябва сам-самичък да осуети план, замислен от калабрийската мафия, за да саботира сватбата.
– Може би в живота на Томасо Троти има нещо тъмно – намекна тя, мърдайки веждите си от горе на долу.
Оставих я да си фантазира колкото си иска. Вече бяхме заели най-хубавите шезлонги, бяхме се дегизирали като жени предмети с огромни плетени шапки и фантастични слънчеви очила и бяхме поръчали на сервитьора по една пиня колада – за сметка, както и всичко останало, на щедрия ни домакин.
Пред хотела ни от време на време минаваха корабчета с туристи на път за Беладжо, и ние, същински европейски кралици, ги поздравявахме, като размахвахме красиви копринени кърпички.
– Чувствам се като Анита Екберг в „Сладък живот“ – заявих на сестра ми. – Ако Фелини ни видеше, щеше да ни даде някоя роля.
За съжаление, нашето dolce far niente[50] не продължи дълго. На обяд фотографите вече ни пришпорваха с настояванията си да инсталират оборудването във вила Троти. Изядохме набързо по една салата с моцарела и скоро се разделих със сестра ми и я оставих сама в стаята, като й наредих да започне да се облича и сресва, за да не ме кара да я чакам, когато се върна.
– Успех – пожела ми тя, като ме прегърна и хлопна вратата под носа ми.
Решителният момент бе настъпил. Чувствах се ужасно. Въпреки че със сигурност много светци на небето бяха на моя страна, като се започне с дядовците ми, после се мине през леля Кармен и леля Долорес и се свърши с Тристан Ноланд (макар че светостта на последния беше под съмнение, като се имаше предвид бурният му живот), не бях в състояние да осуетя катастрофата – щях да изгубя Нелсън завинаги. Май щеше да се наложи да поискам от издателство „Паулинас“ пълната колекция с житията на света Тереса и свети Игнации Лойола като за начало.
Щастливото ми бъдеще отиваше по дяволите, както и надеждите ми, радостта ми и призванието ми да стана някой ден майка и съпруга.
Предвидливата ми сестра беше наела водни таксита, с които да се придвижим заедно с обемистия ни багаж от „Белведере“ до вила Троти. Трима лодкари вече ни чакаха нетърпеливо. Бяха яки и със загоряла кожа, както се полага на потомците на barcaioli, лодкарите, които в античността са прекосявали езерото, гребейки с весла.
Полуостров Лаведо, където се издигаше внушителната вила Троти, се намираше на няколко мили от хотела. От кея можеше да се различат носът с двете камбанарии и някои от цветята, за които бе споменала Кара. Докато се приближавахме до замъка и пред нас постепенно изникваше цялото имение със сградите си от деветнайсети век, е двата каменни кея, е галерията, от която висяха осемте внушителни лампи от планински кристал, усетих как духът ми се издига, напуска тялото ми и прелита като царски орел над този приказен замък.