До стълбата при скалите ни чакаха няколко униформени мъже, които ни помогнаха за маневрите при акостирането. Забелязах един много старинен и леко изтрит надпис на италиански, който гласеше: Fa ciò che vuoi, който в превод означаваше: „Прави каквото искаш“. „Иронично“ – помислих си.
Когато слязохме на сушата, посрещна ни приятелката ми Кара, облечена със стилна рокля на Даян фон Фюрстенберг, чиято цена беше няколко стотици хиляди песети.
– Извинете ме за вида ми – извини се тя. – Още не съм готова за сватбата.
Любезно ни придружи до горната галерия, от която се откриваше невероятна гледка към езерото и планините.
– Искаш ли да те разведа из вилата? – предложи тя.
Как можех да откажа подобно предложение!
Първо ми показа двете библиотеки от двете страни на галерията, пълни със старинни книги, трактати по изкуство, пътеписи, семейна документация с неоценима стойност и ми разказа, че много от мебелите са били част от съкровищата, иззети от пиратските кораби, и са били донесени във вилата от семейство Висконти в началото на XIX в., когато са купили имота, дотогава собственост на Луиджи Поро Ламбертенги.
– Някой трябва да напише роман за това място и за предишните му собственици – въздъхнах аз, вдъхновена от обстановката.
– А защо не за настоящите? – отвърна тя.
Забелязах, че много й се иска да ми довери нещо, но не смее, може би от лоялност или дискретност.
– Нещо те тревожи, Кара – казах аз, за да я насърча да говори.
Тя се поколеба за миг, после ме хвана за ръка и ме заведе до каменната балюстрада. Посочи ми един отворен прозорец, който се намираше на няколко метра под галерията.
– Това е прозорецът на Нелсън – обясни ми тя. – Не е излизал от стаята си от вчера следобед. Тревожа се за него. И то много.
Лека тръпка като от възродени надежди премина през тялото ми.
– Смяташ ли, че се колебае за сватбата? – попитах аз, като се опитвах да прикрия радостта си.
– Смятам, че ще се ожени въпреки всичко – отвърна тя. – Но започвам да си мисля, че не е добра идея.
– Не е ли влюбен?
– Напротив, влюбен е! – каза Кара с доста висок за вкуса ми тон. – Проблемът е Тереза. Не изглежда въодушевена. Поне не колкото би трябвало. Знаеш ли, че не поиска да изпробва роклята? Валентино е ужасен.
– Не я е пробвала? – Не вярвах на ушите си.
– Отидохме заедно да я изберем. Тя нехайно посочи първата, която видя. Каза: „Тази“, а после започна да си гризе ноктите, което е много грозен навик. Не се е мярнала повече в ателието, въпреки че са я молели да отиде, за да я изпробва.
– Колко странно! – Аз потривах доволно ръце, образно казано, разбира се.
– После и пътуването им до Бахамите.
– Какво за Бахамите?
– Върнаха се по-рано от предвиденото. Не ти ли казах? – В този момент Кара явно се сети за нещо, което дотогава й се бе изплъзнало от вниманието. Прокашля се. Стисна ръката ми и призна: – Понякога забравям, че си журналистка. Не би трябвало да ти разказвам тези неща.
– Също съм ти и приятелка – напомних й аз.
– Тогава те моля като приятелка да не казваш на никого това, което ти доверих.
И с това приключи нашият разговор, толкова обнадеждаващ за мен и обезкуражаващ за нея. Не успях да изтръгна нито една тайна повече, въпреки че прекарахме още един час заедно, като обсъждахме с фотографите списъка с гостите.
Опасяваше се – както и аз, признавам, – че много от знатните й гости са напълно непознати на нас, чистокръвните испанци, затова бе поставила на наше разположение една своя сънародничка на име Изабела Гала, която познаваше отлично хрониката на висшето общество. Щеше да бъде наша сянка през цялата вечер. Щеше да ни съветва относно това кой заслужава да бъде обезсмъртен и кой – не, и да ни предостави данни за неговото настоящо и минало гражданско състояние, приблизителната стойност на богатството му, произхода на това богатство, приятелството му със семейство Троти, връзките е Испания и с други аристократични семейства, ако имаше такива.
Също така беше довела от Лондон някой си Бенсън, който бе служил като иконом в дома на херцог Пърл до деня на смъртта му. Неговата задача беше да ни осведомява за гостите от Великобритания. Въпросният Бенсън беше достолепен старец, който с труд следваше мен и екипа ми по стръмните стълби на вила Троти, и за да не забавя ритъма на работата ни, уговорих с него код от знаци и го помолих да не мърда от един балкон, който се виждаше от всички ъгли. Пръст, сочещ напред, щеше да бъде „чудесно попадение“, следван от палец, вдигнат нагоре, който означаваше „интересна особа, чиято история ще ти разкажа после“; палец, насочен надолу, означаваше, че въпросният индивид не е част от групата избраници, достойни да бъдат споменати в репортажа ми; и накрая, палец през гърлото – предупреждаваше за голяма опасност поради тежкия или досаден характер на особата – подобни индивиди често се срещат на сватбите на хайлайфа (а и на другите). Благодарих му искрено за тази подробна класификация. Уверих го, че улеснява много задачата ми.
Сред имената, стриктно подредени по азбучен ред в списъка на гостите, разпознах някои английски аристократи, които бяха присъствали предната година на погребението на Тристан Ноланд – херцозите Глостър, принцовете Майкъл Кент, виконтите Линли, сестрите Митфорд и херцозите Марлборо. Не липсваха и моите херцогини, веселите приятелки от Париж, които Кара беше поканила най-вече за престиж. „Забавни са, но знам, че понякога злословят по мой адрес зад гърба ми“ – призна ми тя.
Почти не срещнах име, което да не е предшествано от частица за благороден произход или следвано от известна фамилия. Със скромното обръщение „мистър“ бяха единствено Картър, ректор на Хартфорд Колидж, и други двама-трима индивиди, които предположих, че са членове на департамента по зоология в Оксфордския университет. Сред италианците имаше много известни имена: разбира се, Висконти и братовчедите им Брандолини, както и Конфалонери, Агнели и Боромео. От останалите никое не ми звучеше познато; много от тях бяха арабски, други – руски.
В шест и половина Кара се раздели с мен с две звучни целувки. Някой – предположих, че е фризьорката й – я извика гръмогласно от един прозорец на главната сграда и всички чухме, че ролките вече са готови, скъпа, и времето лети.
– Ти също трябва да вървиш – посъветва ме тя с възбуден и весел глас. – Не трябва да закъсняваш за сватбата на века.
Послушах я. Отправих се към кея, където таксиметровият шофьор ме чакаше пред волана на водния си транспорт
– Dove, signorina?[51]– В хотел „Белведере“, ако обичате.
Беше захладняло и косите слънчеви лъчи се разливаха по склоновете на планините. За последен път се обърнах, за да видя прозореца на Нелсън. Беше полуотворен, тъмен, самотен и тъжен.
Изобщо не подозирах какво се случва в същия момент и от доста време в стаята ми. Затова останах вкаменена, когато отворих вратата със собствения си ключ и видях сестра ми облегната на креслото и буквално заплетена в ръцете, къдриците и устните на Бруно Контадино. Той я целуваше жадно, страстно, бих казала дори грубо, макар че това впечатление може би се дължеше на италианската му кръв.
– По дяволите! – възкликнах (или нещо подобно). – Добре поне че сте облечени!
Щеше да бъде много по-лошо да ги заваря голи, макар че тази вероятност беше малка, като се има предвид пуританското възпитание на сестра ми. Когато чуха гласа ми, влюбените прекратиха пламенната си целувка и ме погледнаха леко зашеметени откъм креслото.
– Помниш Бруно, нали? – попита сестра ми.
– Изобщо не съм го забравяла! – отвърнах ядосано, припомняйки си гнусните снимки, на които беше в същата поза, само че награбил Тереза Троти.
– Трябва да чуеш историята, която той ми разказа – добави сестра ми, вече възстановила се от смущението.
Той се надигна стеснително, опъна пуловера си и застана мълчаливо пред вбесеното ми лице.
– Разкажи й я, Бруно! – подкани го сестра ми.