Бруно Контадино, с разрошени къдрици и разтеглен пуловер, прокара ръка през косата си и ме помоли да седна. Сигурно помисли, че ще припадна, като чуя това, което щеше да ми каже. Той също седна, напрегнат и посърнал, на ръба на леглото и заразказва с поглед, забит в килима.
– В деня, в който срещнах сестра ти, разбрах, че никога преди това не съм знаел какво е истинска любов. Дотогава мислех, че това, което изпитвах към един човек...
– Тереза Троти! – извика тя откъм креслото.
– Да, към Тереза. Мислех, че я обичам. От малък. От десетгодишен. Никога не съм могъл да я забравя до вечерта, когато ви видях двете в казиното на Монте Карло. В началото я обичах платонически, а после тя стана моя...
– ...любовница – довърши изречението сестра ми, като забеляза неудобството му.
– През последните седем години всеки път, когато се виждахме, подновявахме връзката си. Беше като наркотик за мен и предполагах, че тя изпитва същото към мен, докато...
– Докато Тереза не му признала, че е влюбена в друг мъж – каза сестра ми.
Той замълча за около трийсет секунди. Времето, за което умът ми обработи получената информация. Тереза Троти бе признала на Бруно Контадино, че обича Нелсън.
В продължение на месеци бях смятала погрешно, че причината за този брак са взаимната изгода, парите, социалното положение и придобиването на аристократично име, което да придаде блясък на богатство, придобито от най-обикновена търговия. Думите на Кара, държането на Тереза и разговорът ми с Нелсън под дървото, където ядохме трюфели, бяха подкрепили предположението ми. Сега разбирах, че съм грешала. Любовта съществуваше. Беше истинска и споделена.
– Разбирам – прошепнах.
– Знаех, че ще се омъжва – продължи Бруно, – но бях готов да приема ролята на любовник, ако се наложеше. Не можех обаче да се примиря тя да не обича само мен истински, въпреки че любовта ни беше тайна, която никой не трябваше да знае.
– Вечерта в казиното е била последната – добави сестра ми весело, сякаш не забелязваше колко ме болеше от тези думи.
– Да – призна Контадино. – В онази нощ с Тереза се разделихме завинаги. Целунах я за последен път е убеждението, че макар сърцето ми да се къса, мой дълг е да я оставя. Да я пусна да си върви.
– Ти си голям наивник! – възразих аз. – За твое сведение любимата ти Тереза е лъжкиня. Видях я как се натискаше с един племенник на Кашоги в...
– Не мога да повярвам, че си била там! – възкликна Бруно. – Тереза ми призна за това на следващия ден. Чувстваше се ужасно засрамена. Това беше единствената й погрешна стъпка през целия й живот. Дори същата вечер пробвала кокаин. Била на ръба на пропастта, стигнала дъното. Заклела се пред себе си повече никога да не се замесва с наркотици и арабски шейхове. Че няма да целуне мъж, ако не изпитва истински чувства към него.
– Дори най-порядъчната жена греши поне веднъж в живота си – оправда я сестра ми. – Спомни си за твоя олимпийски атлет или за моя моряк...
Италианецът сбърчи вежди. Сянката на една типично южняшка ревност прелетя над нас, докато аз се покашлях смутено и се изчервих при спомена за Мат и несвоевременната му поява в „Търф“ в Оксфорд. Какво ли си е помислил Нелсън за мен при вида на онзи гигант, който ми залепи юнашка целувка, като ме видя? Може би Тереза Троти също заслужаваше да й вярваме, въпреки че на мен не ми се искаше.
– Но съдбата ми беше отредила най-голямата изненада – продължи Бруно. Говореше с акцент, като произнасяше буквата „д“ като „т“, и с интонация, която придаваше на фразите му очарователна мелодичност Не се учудих, че сестра ми се разтапяше, когато го слушаше да говори.
– Аз! – обяви тя гордо.
– Ти, аморе! – отвърна той. – За пет минути бях счупил златната клетка, в която стоях пленник през всичките тези години, и бях посрещнал любовта на живота си.
– Казва се „срещнал“ – поправих го. По принцип държа много на граматиката.
В този момент разговорът ни бе прекъснат от неприятния звън на телефона. Изгледахме се, като се опитвахме да посочим онзи измежду нас, който беше най-подходящ да приеме обаждането. Падна се на мен, разбира се. Сестра ми беше все така без дъх, а Контадино нямаше как да обясни присъствието си в стаята на две неомъжени момичета.
– Ало? – прошепнах аз.
– Пити-Пити?
Беше баща ми, единственото човешко същество на земята, на когото бе разрешено да ме нарича Пити-Пити, без да получи недоволно ръмжене в отговор. Погледнах часовника. Беше седем и петнайсет. Едва сега си дадох сметка колко късно е станало. Явно размяната на признания беше ускорила хода на времето. Нямаше друго обяснение.
Едва ли щях да успея да си накъдря косата, както бях планирала, а това щеше да отнеме половината от самоуважението ми. Щях да отида с права и залепнала за черепа коса, както бог бе решил да ме създаде.
– Татко?
Гласът му звучеше глухо, сякаш парче шунка беше заседнало в гърлото му и той беше на път да се задуши. Представих си го на отсрещния край на линията, вероятно облечен с дрехите, с които ходеше на село, смесил тревистозелено и каки – два цвята, които бъркаше, твърдейки, че са един и същ и че останалата част от човечеството прави грешка, като ги разделя.
В този час и в този сезон на годината навярно седеше на дивана в хола, пред масата, със сервирана следобедна закуска – чай, бисквити, плодове, сирене, препечени филийки... а баба ми и майка ми сигурно бяха вперили поглед в него и слушаха всяка негова дума, защото преди да се обади, са го предупредили. Сигурно са му казали: „Ти нищо не знаеш, но момичето страда много. Тази Вечер любовта на живота й се жени за друга“.
Разказали са му за всички разговори, които той е пропуснал заради Мария Долорес Прадера[52] и заради навика му да се бръсне на затворена врата, пуснал докрай звука на касетофона. „Не мисли за друго, откакто го видя за първи път, когато отиде в Англия на онова погребение, спомняш ли си? Когато се върна, разказваше за момчето, как плакало заради смъртта на баща си... а после прекара три дни в къщата му и като се върна, ни разпитваше за Вероник Пасани и Жаклин Кенеди, искаше да разбере как са успели да прелъстят мъжете, които са интервюирали... ето защо настояваше да замине за Монако и изпадаше в униние, когато се заговореше за сватбата. Толкова си прозорлив за други неща, а не си забелязал, че дъщеря ти страда заради Нелсън Ноланд.“
И той внезапно се е стреснал, след като е паднало булото, което заслепява бащите на влюбчиви дъщери, разбрал е, че въпросът е сериозен, че наистина задачата е много тежка за мен и е вдигнал слушалката на телефона, проклинайки липсата си на чувствителност, заслепението си и благодарейки на бога, че още има време катастрофата да бъде избегната.
– Слушай, мисля си, че е по-добре да не ходиш на сватбата. Не е необходимо – заяви той.
– Как така, татко? Това е най-важният репортаж в живота ми!
– Не е вярно. В живота ти ще има и други репортажи – отвърна той. – Това е просто един от многото. Вземи сестра си и се приберете вкъщи.
– В никакъв случай.
– Не ставай глупава! – ядоса се той. – Нека друг редактор напише текста! – Тонът му се повиши. Сестра ми ме гледаше изненадано от креслото. Мисля, че виковете, които надаваше баща ми, се чуваха отлично от мястото й. На лицето на Бруно бе изписано недоумение.
– Това е баща ми – прошепна сестра ми. – Ще го видиш, много е готин.
Бруно не каза нищо, но изражението му беше като агне на заколение. Сякаш си представяше бъдещия си тъст като великан човекоядец, обладан от сарацинска ярост
– Той е най-добрият, благороден и щедър човек на света.
Бруно кимна утвърдително, но не изглеждаше много убеден.
– Никакъв друг редактор няма да напише текста! – възразих аз (дъщерята, не подчинената). – Само през трупа ми! Това е моят репортаж, татко, и ще го направя, каквото и да става!
Настъпи мълчание. Двамата се успокоихме. Когато заговорих отново, тонът ми беше тих, нежен като милувка.
– Наистина ще ми бъде трудно – признах. – Но това е работата ми, призванието ми. Опитай се да забравиш, че си ми баща. Бъди мой шеф. Не ми казвай да не отивам, а ми кажи как искаш да го направя. Говори ми, все едно че аз съм Ориана Фалачи, а ти си директорът на „Еуропео“ и ме изпращаш като военен кореспондент във Виетнам.