Тези толкова вдъхновяващи думи сигурно трогнаха баща ми. Той помълча малко, после въздъхна.
– Искам да бъдеш смела.
Душата ми се върна в тялото.
– Значи да не предавам крепостта? – попитах предпазливо аз.
– Разбий ги, Пити-Пити! – прогърмя гласът му.
И бих се заклела, че е скочил на крака пред слисаните лица на баба ми и майка ми, че е затворил телефона с такава сила, че замалко да счупи апарата, и че се усмихва. Със задоволство.
21.
Тази, която нямаше ни най-малко намерение да присъства на сватбата, беше сестра ми. Достатъчно беше да я види човек – разрошена и замаяна, чакайки нетърпеливо да й освободя терена, за да продължи да се сдобрява с Бруно в уединението на стаята ни.
Голяма егоистка беше станала. Току-що беше разбила всичките ми надежди, като ми беше разказала как Тереза Троти е признала на Бруно, че е влюбена в Нелсън. Въпреки това ме наблюдаваше с глупава усмивка, докато аз набързо се преобличах, намъквах моята „Блумарин“, пъхах си краката в обувките, подобно на грозна сестра на Пепеляшка, бухвах си косата, за да й придам обем, гримирах се, парфюмирах се и треперейки от нерви, търсех бележника и химикалката си.
– Давай, радвай се на щастието си, докато аз агонизирам! – упрекнах я в лицето, преди да изляза.
– Но защо като новините са добри! – отвърна ми тя учудено.
– За теб, да.
И излязох от стаята, като затръшнах вратата, защото беше почти осем часът, тристата гости отдавна бяха напуснали „Белведере“, бяха се натоварили на водните таксита, които в този юнски ден направиха оборот като през целия август, и сигурно вече чакаха нетърпеливо в църквата тържествената поява на булката – без воал – под ръка с баща си, докато Нелсън Ноланд и мащехата му, Кара, бяха заели мястото си пред олтара и от време на време дискретно се обръщаха към вратата, за да не пропуснат момента, в който Тереза щеше да се появи усмихната победоносно.
Когато слязох на кея и установих, не там няма нито едно водно такси, осъзнах, че бях предвидила всичко, освен собствения си превоз до вила Троти. Щях да пристигна много късно. Щях да пропусна появата на Тереза, романтичното й преминаване по пътя към черквата сред хортензиите, стъпвайки върху белите цветчета, които шаферките й щяха да хвърлят пред нея. Нито щях да видя – вероятно със замъглени от сълзи очи – усмивката на Нелсън в момента, когато вратата на черквата щеше да се отбори и срещу светлината щеше да се открои силуетът на младоженката под ръка с баща си. Нито щях да стана свидетел на щастливата среща на младоженците пред олтара. Нито щях да чуя думите на свещеника: „Събрали сме се тук, пред очите на всевишния и пред присъстващото множество, да съберем този мъж и тази жена в свещен съюз“.
В този момент се разнесе грохот и зад гърба си открих виновника, нарушил спокойствието на езерото. Уилям Карсън ми се притичваше на помощ, както бе правил много пъти, на борда на великолепната си „Рива“ с мотор от триста конски сили.
– Качвайте се! – извика ми той.
С един скок се озовах на борда и се тръшнах на седалката до него, заплетена в полите на копринената си рокля. Карсън изглеждаше зашеметяващо с перфектно сресаната си чуплива коса, със светлите си очи, с искрящия си поглед и с онази толкова привлекателна начеваща брада. Носеше кожено яке, бяла риза, спортен часовник. В дясната си ръка – с лявата управляваше волана на лодката – държеше мобилен телефон, „Моторола Интернешънъл 3200“, тежък като тухла и с антена с размера на показалка на учител от основно училище. Беше по-хубав от телефона на баща ми, но доста примитивен в сравнение с тези, които щяха да се появят по-късно.
– На сватбата ли отивате?
Кимна с глава. Забелязах, че горните две копчета на ризата му са разкопчани и че няма нито едно косъмче на гърдите си.
– Без фрак?
– Наистина отивам на сватбата – каза той, – но не за да присъствам на нея, а за да я осуетя.
В същия момент нещо привлече погледа ми. На един прозорец на хотела – оказа се, че е моят – сестра ми подскачаше и отчаяно размахваше копринена кърпичка. Шумът на мотора ми пречеше да чуя какво вика. Наострих уши. Дочух: „Не в Нелсън“.
– Какво казваш? – изкрещях аз, като поставих ръцете си като фуния около устата, за да ме чуе.
– Не в Нелсън! – повтори тя.
Не разбрах какво искаше да ми каже с тази фраза. Тя я повтори няколко пъти и като видя, че аз свивам недоумяващо рамене, изпълни дробовете си с въздух, напрегна мускулите си и с двете гласни струни, които бяха събудили толкова надежди в майка ми да сформира някой ден полифоничен хор с изумителните гласове на децата си и бъдещите си внуци, изрева: „Тереза не е влюбена в Нелсън, а в друг!!!“. Думите й отекнаха над цялото езеро подобно на гръмотевица, защото в същия момент, в който сестра ми ги произнасяше, Уилям Карсън бе угасил мотора на лодката, за да се обади по телефона, и звуковите вълни отскочиха от склоновете на планините и от върховете им, разпръсвайки се като фойерверки над главите ни.
– Whatever you say, darling[53] – казваше Карсън на събеседницата си по телефона.
После отново запали мотора на лодката си, помоли ме да се хвана здраво, подаде ми футуристичния апарат, сложи си слънчевите очила и се впусна като стрела към тъмните и заплашителни води на езерото.
В същия момент във вила Троти забиха четирите камбани на църквата, оповестявайки, че часът на сватбата е настъпил.
Флотилия от най-разнородни съдове беше обсадила възвишението, което се вдаваше като нос в езерото, и цяла армия от папараци на борда им щракаха с апаратите си наляво и надясно. Телеобективите им бяха огромни, приличаха повече на дула на оръдия, отколкото на увеличителни лещи. Предположих, че ще запечатат и момента на главоломното ни пристигане, и се уплаших, че когато баща ми получи снимките и ме разпознае на борда на този метеор, управляван от един непознат, кръвното му налягане неминуемо ще се повиши.
Профучахме край папараците на милиметри, като ги опръскахме, разклатихме нестабилните им лодки и предизвикахме вълнение като от земетресение и заобиколихме полуостров Лаведо със скоростта на светкавица сред ругатни, произнесени на италиански. Би могло да се каже, че завършихме състезанието със зашеметяващ дерапаж, все едно че лодката ни беше болид от Формула 1.
Уплаших се, че ще се забием в каменната стълба на стария кей, който беше скрит под арки, покрити с бръшлян, но Карсън направи съвършена маневра. Спря „Рива“-та на точното място, хвърли едно въже, завърза го за една издатина и ми каза:
– На ваше място щях да сляза.
– Мисля, че заслужавам обяснение, Карсън – възразих аз.
Той се подвоуми, преди да се реши да заговори. През това време хвърлих бърз поглед наоколо и забелязах бутилка с френско шампанско, изстудяваща се в кофичка с лед, и нещо като блини с черен хайвер на сребърен поднос.
– Ще бъда кратък – предупреди ме той, – защото в момента не сме в положение да водим дълъг разговор.
После ми обясни с няколко изречения – шест-седем, не повече – как между него и Тереза Троти се е породило неудържимо привличане, което за няколко месеца се превърнало в бурна страст
– Случи се точно на 12 януари в единайсет часа преди обяд, в същия миг, в който тя прекрачи прага на „Джийвс & Хокс“ и очите й срещнаха моите за пръв път – разказа той.
Тя му била обяснила по телефона, че й трябва елегантен тоалет за фотосесия (моята) и си уредили среща, за да го избере лично. Обикновено поръчката я изпълнявал някой служител, но в този случай, като се имало предвид името на клиентката, Карсън предложил да я разведе из магазина. Пили шампанско, разговаряли, смели се, отново се срещнали два, три пъти... докато един ден разбрали, че са лудо влюбени един в друг.
– Тереза не искаше да се омъжва, но се страхуваше от реакцията на баща си. Господин Троти е властен мъж. Обещах й, че в деня на сватбата ще я чакам със запален двигател. Че ще дойда да я взема, ако тя така поиска.