И двамата машинално погледнахме към мобилния телефон, поставен върху задната седалка. Очевидно обаждането се беше състояло.
В този момент на горната площадка на стълбата се появи полицай. Той докосна с ръка колана си, за да покаже, че е въоръжен.
– Спокойно – казах му аз. – Закъснявах и този услужлив кавалер ме докара с лодката си.
Думите ми имаха ефект. Полицаят ни поздрави отгоре, слезе по стълбата вече по-спокоен, извади от джоба си списък и след като ме попита за името, установи, че аз наистина съм сред поканените. После ми предложи ръката си; каза, че стълбата е опасна, благодари от името ми на мистър Карсън за любезността да ме докара във вила Троши и заедно се качихме по каменните стъпала, покрити с мъх.
Веднага щом се отървах от любезния полицай, вече на няколко метра от църквата, аз се насочих към балюстрадата, откъдето се виждаше част от стария кей.
„Рива“-та продължаваше да е там, но Карсън беше изчезнал.
Вдигнах поглед към главната сграда. Видях, че прозорецът на Нелсън е затворен, а на един страничен балкон забелязах една бяла фигура да се надвесва от балкона. Без съмнение това беше Тереза, облечена в роклята си от Валентино.
Предположих, че Томасо Троти чака нетърпеливо дъщеря си в подножието на стълбата заедно с шаферките, е Марио Тестино, с моите фотографи и с организатора на събития, който навярно беше на ръба на нервна криза. Не виждах как Тереза и Карсън щяха да минат оттам, без да бъдат забелязани.
Тогава, кълна се, някой спусна от балкона въже от усукани и завързани един за друг чаршафи и по него слязоха прегърнати двамата бегълци, които, щом стъпиха на земята, се затичаха по склона на градината към кея.
Двама полицаи ги забелязаха отдалече, извикаха им „Стой!“, втурнаха се след тях, като прескачаха храсти, събаряха саксии с цветя и се подхлъзваха по тревата. Не бяха особено атлетични, ако се съдеше по шкембетата им, и не успяха да се приближат на по-малко от сто метра от двойката.
От друга страна, трябва да се отчете и стъписването им – ставаше дума за булката, облечена в бяло, обгърната от дантели и тюл, с развяваща се на вятъра руса коса, с диамантени обици на ушите, е блестящ скъпоценен камък на безименния пръст, при това тя нямаше вид на похитена; тъкмо обратното, беше се вкопчила в ръката на освободителя си като в спасителен пояс. Не е чудно, че полицаите изпитваха екзистенциални съмнения относно естеството на мисията си. Дали трябваше да спрат бегълците, или да улеснят бягството им?
Карсън се възползва от обхваналото ги колебание. Взе булката на ръце, целуна я по устата и слезе с нея по хлъзгавата стълба до кея. После й помогна да се качи на борда, скочи и той, запали мотора и с великолепна маневра напусна мястото с шеметна скорост – бих казала, че с четирийсет и пет възела. „Рива“-та се смали бързо и се изгуби на хоризонта, като остави след себе си следа от пяна и вълни, подобно на белег от рана по повърхността на езерото.
Наведена над балюстрадата, ги видях как изчезват от погледа ми, преследвани на късо разстояние от някои от по-мощните лодки на папараците.
Помислих си, че снимките на булката беглец щяха да бъдат най-търсените от пресата. Вероятно щяха да поискат за тях стотици хиляди песети и за съжаление – ако баща ми не успееше да го избегне, – щяха да заемат първите страници на много таблоиди и на някои от жълтите списания, които прохождаха по онова време. Заглавията с огромни главни букви щяха да превърнат в сензация позора на херцог Ноланд, зарязан от годеницата си в самия ден на сватбата.
Следващото нещо, което си спомням от онзи ден, е собственият ми образ, гледан отгоре, сякаш душата ми беше напуснала тялото и бе отнесла със себе си очите ми. Вървях, залитайки, към църквата с дългата рокля от синя коприна, развявана от вятъра. От светлината към тъмнината. От оранжево-червения залез към пещерния здрач. Влязох в храма безшумно, криейки се сред сенките, и когато очите ми привикнаха към обстановката, тръгнах по централния коридор, който бе застлан с червен килим и приличаше на път между цветя и свещи. Пейките бяха украсени с чаени рози. Жените – с най-бляскавите бижута на света. Много от тях носеха копринени рокли като моята, с разголени рамене, покрити с шалове от фина дантела. Други бяха избрали да направят впечатление със сложни прически, е вплетени в тях диадеми е брилянти или старинни тиари, от онези, които напускат сейфа в банката два пъти в живота.
Англичанките бяха по-скромни – бяха се спрели на кадифето. Дръзките италианки вече се бяха наконтили с наскоро излезлите на мода прозрачни тъкани, да не говорим за рускините е вечните им кожи, е тоалетите им като от научнофантастичен филм, е ледените им очи и съблазнителни устни.
Всичките мъже бяха с фракове. Някои от тях бяха избрали весели цветове за жилетките и вратовръзките, но по-голямата част бяха облечени с безупречната традиционна униформа, символ на мъжката елегантност.
В края на пътеката, пред олтара, разпознах крехката фигура на Кара Ноланд. Беше с прибрана в нисък кок коса, е лек грим и е перленосива рокля е деколте, прилепнала плътно към тънката й талия. Обърна се към вратата и като ме видя, ми намигна с око. Беше щастлива, доволна. С усмивката си сякаш ми казваше: „Най-после настъпи най-важният момент, всичко е наред, гостите ни са тук, ще бъде незабравим ден“.
Забелязах, че фотографите ми вече са на постовете си – единият до вратата, другият – близо до олтара. Те също ме поздравиха отдалече с ръка.
Продължих да вървя по пътеката, както осъден на смърт крачи към ешафода, с наведена глава и опечалена душа, съзнавайки, че цялата тази картина на хармония и щастие всеки момент ще се пръсне на парчета.
Стана ми жал за Кара. Но също почувствах огромна болка при мисълта за Нелсън.
Едно е да се радваш тайно, че сватбата ще се провали, и друго – да не си в състояние да покажеш съчувствие към любимия човек, макар да знаеш, че всеки момент ще преживее най-страшния срам в живота си.
Една изоставена младоженка пред олтара е доста злощастно събитие, но един младоженец... това вече е съвсем друго нещо. Младоженец, който чака ли, чака и обръща глава от време на време, за да не пропусне появата на младоженката, и пак чака, и гледа часовника, и потрива ръце, и отново гледа, и се облива в пот, задушава се, иска му се да може да поседне за малко, да изпие глътка вода, докато тристата свидетели шепнат, изненадани от закъснението на булката, какво ли се е случило, защо не идва? Една херцогиня изважда ветрило, много други я последват и шумът от ветрилата прилича на пърхане на крила. Сред хористите се чуват прокашляния, някой си прочиства гласа. Едно сопрано е готово да подеме „Аве Мария“ веднага щом се появи булката. Архиепископът надниква скришом от вратата на ризницата, поглежда въпросително младоженеца, а той вместо отговор се обръща към вратата.
Младоженец, зарязан пред олтара, е нещо много тъжно. Как да не ми беше жал за Нелсън, въпреки че сърцето ми подскачаше от радост?
Бях потънала в тези размишления, когато очите ми – които се бяха върнали в орбитите си – се срещнаха с очите на Нелсън Ноланд.
Казах ли, че неговите бяха с лешников цвят? Като неспокойния поглед на царски орел?
Видя ме, разпозна ме, усмихна ми се. Повдигна рамене. И не отдели дълго време погледа си от мен. Огледа роклята „Блумарин“, голите рамене, правата черна коса, носа, който винаги съм смятала за твърде голям, но баба ми го обожава, устните, които бих искала да са други, като например на Кели Леброк в „Жената в червено“, гърдите ми, които също бих искала да са на друга, извивките на талията ми и ханша, краката ми и седефения цвят на ноктите ми. После погледът му на граблива птица отново се заби в зениците ми.
„Здравей, приятелко“ – прочетох по устните му.
Нямах смелостта да му дам страшната новина за бягството на Тереза с друг мъж. Сам ще научи, помислих си. И седнах на една пейка от страната на гостите на младоженеца.
Минаха още няколко дълги минути. После един от помощниците на архиепископа се приближи до Нелсън и Кара и им прошепна нещо на ухото. Предполагам, че ги е помолил да го последват в ризницата, за да им съобщи новината.