Глух шепот се разнесе в черквата. Слънцето срамежливо се скри зад витражите и както беше казала Кара, блеснаха изкуствени светлини, които осветиха кръглия прозорец и фасадата, предизвиквайки възхищението на присъстващите.
Тогава видях Кара да излиза от ризницата, където беше влязла няколко минути по-рано, е разстроено лице, трепереща, но все още запазила хладнокръвие. Приближи се до микрофона и каза:
– Приятели. – Твърдият и дори весел глас на приятелката ми контрастираше на тревогата, която беше изписана на лицето й. – Младоженката ще се забави малко. Предлагам да се преместим на терасата, където ще сервираме напитки, докато тя се приготви.
Нямаше и следа от Нелсън. Хората забелязаха това. Докато пиеха първото си следобедно шампанско, обсъдиха няколко вероятности: че Марио Тестино се е забавил е фотосесията, че Валентино е объркал размерите на младоженката и сега цял взвод шивачки оправят грешката му...
Представих си мъчителните моменти, които изживяваха обитателите на вила Троти – сълзи, викове, проклятия и гълтане на успокоителни. Кара сигурно се беше отпуснала безсилно в някое кресло, пиеше вода на малки глътки и си вееше с един от картоните е менюто, докато гневният Томасо се опитваше да залови бегълците, като вдигаше на крак всички карабинери от района на Ларио.
А Нелсън? Каква ли е била реакцията му пред тази гръцка трагедия? Какво повелява британското възпитание за такива случаи?
Бях потънала в тези размисли, когато ми се стори, че чувам тихи тъжни звуци на пиано, долитащи от вътрешността на празната черква.
Тръгнах натам, като си представях сцената, която щеше да се разкрие пред мен, когато влезех през вратата. В някое кътче на черквата, вероятно в най-тъмния ъгъл, подобно на арфата на Бекер, и полускрито от огромен букет цветя, с които бе украсен храмът, сигурно имаше старо забравено пиано, покрито с прах. Пред него навярно седеше Нелсън Ноланд с разбито сърце и свиреше тъжна мелодия като прелюдия към оперетата, която щеше да започне веднага щом бягството на Тереза с друг мъж станеше публично достояние.
Носеше се мирис на цветя и запалени свещи. Пианото наистина се намираше в дъното на малък страничен параклис, осветен от стотици трепкащи свещи.
Не посмях да прекъсна този толкова съкровен концерт, така че седнах в края на най-близката пейка, откъдето можех да съзерцавам гърба му, наведен над клавишите, напрегнатите мускули на врата му, тила му и косата му.
Разпознах веднага мелодията, която свиреше – „Мост над бурна река“ на Саймън и Гарфънкъл, – въпреки че въвеждаше вариации в оригиналната версия, която я правеше още по-жална.
Знаех текста наизуст. Започнах да пея тихичко и Нелсън потръпна, като усети присъствието ми, но не вдигна глава, нито се обърна към мен. Просто продължи да свири и това ми вдъхна смелост да запея по-силно и да се приближа бавно до него, докато накрая той се отмести и ми направи място до себе си на старата пейка, тапицирана е червено кадифе.
„Когато се почувстваш изгубен, когато нещата се объркат, а приятелите ги няма, аз ще бъда до теб. Когато нощта безмилостно се стовари върху теб, ще те утеша. Ще протегна ръка и ще ти бъда мост над бурната река, когато настане тъмнина и болката те изпълни.“
Въодушевих се, признавам. И първоначалният боязлив шепот постепенно се превърна в пеене е цяло гърло и дори мисля, че леко подскачах на задните си части, когато в песента започна да се говори за мечти, които ще се осъществят, и уверява, че винаги ще плава до него. Тогава Нелсън взе възможно най-доброто решение – да сложи край на целия този абсурд.
– Здравей, приятелко – поздрави ме той унило. – Много си хубава.
– Ти също.
Това беше напълно вярно. Искам да кажа, и двете неща. И той, и аз бяхме фантастични. Страхотно елегантни, божествени, двама киноактьори. (Признах, приех и изповядах много неща досега, в по-голямата си част излагащи достойнството ми, така че този път ще кажа нещо обективно вярно и позитивно за особата ми, за което моля да бъда извинена.) В онзи следобед можех да си съпернича с всяка блестяща красавица със световна слава и тя щеше да бледнее до мен.
Що се отнася до Нелсън, тъгата в очите му и неизбежното треперене на пръстите му предизвикваха у мен неописуема нежност. Бе си свалил сакото, бе запретнал ръкавите на ризата си и бе разхлабил възела на вратовръзката си. Светлобежовата жилетка беше идеално закопчана.
Изпитах огромно желание да го прегърна, но се сдържах.
– Да не знаеш наизуст всичките песни? – попита ме той.
– Хващаш ли се на бас?
– Още ми дължиш калъф за завивка – напомни ми той и сведе поглед към клавиатурата. – Струва ми се, че играеш нечестно.
– Не отговори на въпроса ми – отвърнах аз.
– Какъв въпрос?
– Дали го искаш за единично или двойно легло.
Усмихна се. Слава богу, защото можеше да го приеме зле.
– Единично, ако нямаш нищо против – каза той.
Очаквах със страх момента, в който щеше да излее
мъката си пред мен. Нямаше да понеса да го гледам да плаче, да произнася несвързани думи, да ми признава безусловната си любов към Тереза Троти, да оплаква съдбата си, да говори за самоубийство.
Бях забравила, че Нелсън е англичанин. При това чистокръвен.
– Това за плаването е мен сериозно ли беше? – попита внезапно той.
– Напълно.
Тогава той стана, протегна ръка към мен, аз я хванах здраво и двамата се запътихме към една странична врата, откъдето по едно мостче и стълба се стигаше до каменния кей. Когато вече се готвехме да я отворим и да потънем в тъмнината на нощта, отвън се чуха гласове, главната врата се отвори широко и тристата гости отново нахлуха вътре.
Нелсън ме дръпна към един далечен ъгъл, където имаше стара изповедалня, от онези е четири стени от резбовано дърво и странично прозорче е решетка. Влязохме вътре, аз седнах на дървената пейка и му направих място до себе си, а той затвори вратата на кабинката.
Ситуацията беше повече от абсурдна. Преговорихме шепнешком случилото се: Тереза бе напуснала къщата на борда на класическа „Рива“ е един сурогатен агент 007 на волана и бе изчезнала на хоризонта, оставяйки след себе си бяла диря – това го казах аз и прозвуча много поетично.
От това, което ми бе разкрил Карсън, можеше да се заключи, че не става дума за похищение (версия, която семейство Троти обсъждаше), нито за обичайната булка беглец, или е други думи, класическия пример на булката със студени крака – това го прибави Нелсън, използвайки описателния английски израз, – която се отмята в последния момент и мълчи, без да дава обяснения на никого. Тук ставаше дума за една тайна любов, която след много и драматични срещи, на които двамата са се клели във вечна вярност, независимо от възможни бракове и дори деца – всичко това го измислих аз, базирайки се върху моя опит и опита на сестра ми, – беше приключила накрая с отчаяно бягство.
– Може би е разбрала, че никога няма да е щастлива, ако води двойствен живот – заключих аз, като внимавах много да меря думите си, за да не го нараня.
Нелсън ми довери, че това, от което най-много го е заболяло, не е отмяната на сватбата, а това, че Тереза го е мамила през цялото това време. Честността била едно от качествата й, от които най-много се възхищавал – въздъхна той, – както и смелостта й. Не разбирал защо тя е избрала лъжата, вместо болезнената, но достойна и за двамата истина.
– Ако ме беше помолила – изплака той, като покри с ръце лицето си, – щях да я пусна. Веднага – добави той.
– Може би се е страхувала от баща си, не от теб – подхвърлих аз.
Не му споменах, че това последното ми го беше казал Карсън, когато ме остави на кея след шеметното пристигане във вила Троти. Помислих си, че може би няма да му е приятно да научи, че единствената му съюзница (тоест аз) е била на същата яхта, с която годеницата му е избягала, и със същия мъж, който бе причинил тази катастрофа.
– Мислиш ли, че са били любовници, когато пробвах фрака?