– Не говори глупости! – отвърнах му аз, за да не се налага да го лъжа.
– Какво ли ще стане сега? Дали Томасо ще се появи пред всичките тези хора, за да им каже, че дъщеря му ме е зарязала?
Наострихме слух, за да се опитаме да чуем нещо сред шепота, който се носеше наоколо. Една жена, чието място сигурно беше близо до скривалището ни, каза: „Все си мисля, че това е сватба по сметка. Познавам добре Кара и знам колко е пресметлива“. Разпознах гласа на английската херцогиня от Париж. Каква лицемерка, помислих си аз, и казах на Нелсън за нея. „Но херцог Ноланд също е великолепна партия“ – възрази събеседницата й. „Не се заблуждавай – прошепна херцогинята. – Говорят, че банковите му сметки са празни.“
След няколко мъчителни за Нелсън минути, сред шепота и разговорите от олтара прозвуча глас, който молеше за тишина, защото сватбата щяла да започне веднага.
Спогледахме се стъписани с Нелсън. Отворих уста, за да направя някой глупав коментар от рода на: „Какво, по дяволите...?!“. За щастие обаче внушителните звуци на органа изпълниха черквата и аз не успях да произнеса нито дума.
Гостите станаха на крака, разнесе се шум от преместени мебели и си дадохме сметка, че се случва нещо необикновено, защото внезапно се чуха оглушителни ръкопляскания и необясними викове.
През решетката на прозорчето на изповедалнята успяхме да видим фигурите на Томасо Троти и Кара Ноланд, които вървяха към олтара. Тя бе украсила косата си с дискретни бели цветя и носеше букет лилии в същата ръка, на която блестеше – вече без да го крие – възхитителният брилянт на годежния пръстен.
Нелсън, който не ме беше пуснал, откакто бяхме станали от пейката пред пианото, се вкопчи още по-силно в ръката ми. Сякаш искаше да се увери, че всичко това не е лош сън, някой кошмар от онези, които се пръсват като балон, пълен с брашно, след като се събудиш.
– Скъпи приятели, сватба ще има – извести Томасо от микрофона пред олтара. – Но не тази, която бяхме предвидили, защото дъщеря ми, за съжаление, внезапно се разболя. Нищо сериозно – побърза да добави той в отговор на надигналия се шепот. – Има стомашно неразположение, може би дължащо се на нервното напрежение. Лекарят е при нея и в момента я преглежда.
Пое си дъх. Гласът му потрепери.
– Поради тази причина и тъй като вие сте дошли тук толкова въодушевени и елегантни, а и вила Троти е подготвена да отпразнува фантастична сватба, с Кара решихме да се оженим.
– С разрешението на Негово преосвещенство, разбира се – добави Кара любезно, обръщайки се към архиепископа.
Отново се разнесоха викове и аплодисменти. Архиепископът взе думата. С тържествен жест на ръката призова за тишина. Прокашля се.
– Въпреки че няма брачна декларация и не е имало огласяване, мисля, че този случай е изключение, че младоженците са достатъчно зрели хора и разбират важността на тайнството, в което ще бъдат въведени, и че можем поне веднъж да прескочим формалностите.
Отново се разнесоха овации, може би малко по-силни от предишните. Архиепископът няколко пъти помоли за тишина, преди да завърши кратката си импровизирана реч.
– Освен ако някой от тук присъстващите не знае факт, който би попречил на брачния съюз. В такъв случай го призовавам да говори сега или да замълчи завинаги – каза той.
Тишината, която настъпи след този призив, беше достатъчно красноречива.
– Добре тогава – заяви той. – Ако нямате нищо против, да започнем церемонията.
Органистът подхвана радостна мелодия, присъстващите станаха на крака и Нелсън се възползва от момента, за да отвори вратата на скривалището ни и двамата се измъкнахме незабелязано през страничната врата, която излизаше на стълбата, водеща към стария кей.
За щастие луната вече надничаше измежду върховете и осветяваше хлъзгавия и покрит с мъх път. От едната страна на кея имаше малка лодка е гребла, която преди години бе принадлежала на Тереза и за която тя бе споменала веднъж на Нелсън.
Пуснахме я във водата, уверихме се, че още се държи на повърхността, и се качихме в нея, без да мислим много-много за възможните опасности от тази нощна екскурзия. Нелсън хвана греблата. Металните крепежи бяха ръждясали, а дървото скърцаше.
– Сега остава да претърпим корабокрушение пред очите на папараците – казах аз.
През ума ми мина мисъл, която побързах да прогоня, а именно колко жалко изглеждаше нашето бягство на борда на стара лодка е гребла в сравнение с това на Карсън и Тереза е неговата разкошна „Рива“. Дано никой фотограф не забележеше, че двамата нещастници, заплашени да потънат всеки момент, сме ние е Нелсън Ноланд. В противен случай щяхме да се превърнем в посмешище на международната преса. Освен това на баща ми щеше да струва цяло състояние да изтегли снимките от обращение. Щеше да се наложи да си скрием главите в пясъка, както правят щраусите, които, между другото, са хитри птици.
С Нелсън Ноланд се отдалечихме от вила Троти, като плавахме близо до брега и се криехме в сянката на крайбрежните дървета. За щастие нито един папарак не забеляза присъствието ни. Докато гребяхме мълчаливо, чухме звъна на камбаните на черквата, които оповестяваха края на церемонията. Малко след това видяхме великолепния спектакъл на хиляди ракети и фойерверки, избухващи в небето на Ларио.
Беше тъмно, но бих могла да се закълна, че очите на Нелсън се напълниха със сълзи.
– Медът не е за устата на магаре – прошепнах аз.
– Какво? – учуди се той.
– Нищо. Една фраза, която баща ми каза веднъж и която чак сега разбирам. Означава, че Тереза не знае какво изпуска. Че не те заслужава.
Стори ми се, че се усмихна. Не съм стопроцентово сигурна, защото беше много тъмно, но усетих, че тишината, последвала тези думи, е различна от всяка друга предишна тишина. Някак по-нежна.
– Приятелко... – прошепна Нелсън, но веднага млъкна.
– Кажи.
– Топло е.
– Странно – казах аз. – Навън сигурно е много студено и въпреки това...
– И ти ли си спомни за нощта с белобузите гъски?
Кимнах с глава.
– Нали знаеш, че цял живот се опитвам да намеря някой неизвестен досега вид гъска? – Отново кимнах с глава. – Мисля, че открих такава птица. Ти си avis rara[54].
– Радвам се, че ти ме откри – отвърнах.
Бих се заклела, че в онзи момент бяхме на крачка да се целунем или може би в паметта ми изниква сцената от „Малката русалка“ на Уолт Дисни, в която тя губи гласа си и за да си го възвърне, трябва да накара принца да се влюби в нея. Може би ни липсваше романтичен „музикален стимул“ – хор от щурци, птици, костенурки и някой рак, които да пеят: „Сега я целуни!“.
Въпросът е, че целувката не се състоя. Продължихме пътя си до кея на „Белведере“ в дълбоко, макар и приятно мълчание. Когато пристигнахме там, Нелсън върза лодката и ми помогна да сляза, защото си даваше сметка, че ми е трудно да пазя равновесие, облечена с дълга рокля и с официални обувки на токчета.
– Сега какво ще правиш? – попитах го аз, без да пускам ръката, която ми беше протегнал.
– Не знам – каза той и сви рамене. – Вероятно ще изчезна от сцената за известно време. Може би ще прекарам лятото в Гренландия.
Една налудничава мисъл се появи в съзнанието ми и аз, прескачайки всякакви задръжки, моментално я превърнах в думи:
– Ще ме вземеш ли със себе си?
– В Гренландия?
– Ще ми бъде приятно да наблюдавам белобузите гъски в естественото им местообитание – излъгах аз. – И мога да ти помагам за видеокамерата, вече знаеш, че съм страхотен оператор.
Поне успях да разсмея най-тъжния мъж на земята. Изгледа ме отгоре до долу. Още държеше ръката ми.
– Говориш сериозно – разбра той.
– Напълно.
22.
Никак не бе лесно да се снабдим за толкова кратък срок с билети за Гренландия. Още по-трудно беше да научим да произнасяме думата Акисеакрахоок, която се оказа името на мястото, където някой бе решил да построи летите Нуук, единствената точка за приземяване и излитане на острова.
Помогна ни вездесъщата Фабриция, която за щастие беше будна и на поста си, организирайки движението на водните таксита до вила Троти и обратно.