Благодарение на нея не само успяхме да резервираме места за първия сутрешен полет до Париж, където беше седалището на Еър Грийнланд, а и да проследим минута по минута сватбата на Кара и Ноланд.
Разказа ни, че след спектакъла с фойерверките, който са наблюдавали от балюстрадата на панорамната тераса срещу езерото, гостите били заведени на мястото, където била сервирана вечерята. Нощта била прохладна, без вятър, весела, вълнуваща и незабравима. Приятелите на Томасо вдигнали наздравици и произнесли речи, херцогините танцували до зори, младоженците заминали за някое тайно място, за да се насладят на медения си месец.
– Надявам се да не отидат в Гренландия – казах аз. – Би било неловко за всички.
Разбира се, трябваше да уредим и някои практически подробности. Като например да намерим шофьор, който да ни откара до Милано, и да изпратим някое пиколо до вила Троти, за да вземе куфара на Нелсън е всекидневните му дрехи. Фракът не е най-подходящата дреха за разходки из стръмните острови Свалбард, Нова земя, Вайгач и Колгуев. Трябваше също да събудя сестра ми и да я уведомя за случилото се.
Докато Нелсън се къпеше в стаята, в която го настани Фабриция, аз се качих развълнувана в моята стая.
Сестра ми спеше блажено, красива, щастлива, е широка усмивка на лицето. На плахата утринна светлина, която се промъкваше през прозорците, съзерцавах прекрасното момиче, с което споделих детството, а после живота с неговите успехи и неблагополучия, радости, вълнения и надежди. Тя беше стената на моя плач, бездната на моите желания, зеницата на очите ми, пазителката на тайните ми.
– Събуди се, поспаланке! – събудих я аз с нежността, присъща на по-големите сестри, с която се обръщат към останалите членове на потомството.
Отвори очи. Усмивката продължаваше да грее на лицето й, сякаш беше гравирана на него.
– Заминавам за Гренландия с Нелсън.
Премига няколко пъти.
– След половин час едно такси ще ни вземе, за да ни откара в Милано. Оттам летим за Париж, а следобеда ще се опитам да се обадя вкъщи от Нуук.
Моята баба по бащина линия имаше навика да лежи в леглото си, подпряна на три-четири възглавници. Веднъж в десет сутринта на един топъл юлски ден майка ми плахо почука на вратата на стаята й, за да й съобщи, че денят е чудесен, че грее прекрасно слънце и че е решила да заведе нас, децата, на екскурзия в Сантандер. „Само на час й половина е кола е дотам – успокои я тя. – Ще се върнем в девет вечерта и ще вечеряме с теб.“ Реакцията на баба ми беше мигновена – припадна. Най-безцеремонно. Въпросът е, че този неин припадък, смекчен от четири меки възглавници, не даде желания резултат Не успя да ни уплаши достатъчно, за да отменим екскурзията.
На нея ми заприлича сестра ми, когато й казах за Гренландия. Тя отвори широко очи, а лицето й се вкамени от изумление.
– Ти не си с всичкия си! Наистина си откачила! – извика тя.
Едва тогава си дадох сметка, че не й бях казала най-важното: че Нелсън и Тереза не са се оженили. Но че Кара и Томасо са вече мъж и жена. Че Карсън се е оказал, както подозирахме, таен агент, но на служба на „нейна светлост“ Тереза Троти. Че белобузите гъски гнездят високо в скалите на съседните на Гренландия острови и че искам да видя как пиленцата излитат от гнездото.
– Какво ще кажа на татко? – притесни се тя и покри с ръка устата си. – Че си избягала в Гренландия просто така? Кой ще напише репортажа?
– Вярно! – До този момент не бях помислила за професионалните последствия от авантюрата ми. Не можех да оставя баща ми без корица, без обяснение. Сестра ми беше права.
Вдигнах слушалката на телефона. Набрах един от стотиците номера, които знаех наизуст, и един дрезгав глас, принадлежащ на мъж, който няма навик да става рано в неделя, освен ако не е крайно наложително, произнесе „ало“ е въпросителен тон.
– Добро утро, учителю – казах аз на главния редактор, мой приятел и наставник, същия, който ми позволи да напиша името си след неговото в деня на погребението на Жаклин Кенеди; който ме водеше като преводач на интервютата на английски и ме предупреждаваше, че да интервюираш е същото като да предизвикваш бик – трябва да знаеш как да подходиш към него и докъде можеш да стигнеш, за да не те намушка с рогата си.
– Кажи, скъпа.
– Ако ти разкажа една невероятна история, ще я напишеш ли вместо мен?
– Казвай.
Представих си как се надига в студеното си легло на легионер, винаги готов да влезе в битка, и взима бележника и химикалката си.
– Какво искаш първо – попитах го, – официалната или реалната версия?
– Коя от двете трябва да напиша?
– Днес – официалната, разбира се – отвърнах аз. – Но когато един ден седнем с теб да напишем черно на бяло това, което сме преживели заедно в тази лудешка професия, която толкова обичаме, ще посветим цяла глава на тази авантюра.
С баща ми говорих вечерта. Имам предвид вечерта в Испания, защото през юни в Гренландия слънцето залязва едва в дванайсет без петнайсет С Нелсън вечеряхме след десет и беше още съвсем светло.
– Винаги съм обичала дългите дни – казах на Нелсън в живописния хотел, в който се спряхме да отдъхнем, след като вървяхме в продължение на часове, натоварени с раниците и биноклите.
– Това е най-дългият ден в живота ми – заяви той.
– Дано никога да не свършва – въздъхнах аз.
Баща ми вдигна телефона. Позвъних на директния номер в кабинета му и установих, че още работи по заглавия, текстове и снимки, раздавайки заповеди наляво и надясно с мощния си глас и с пламенността, която съм наследила от него.
– Донесоха ми снимки на Тереза Троти, облечена като булка, в една „Рива“ – уведоми ме той, след като половин час ми чете конско заради безразсъдството, с което съм избягала с човек, който не ми беше мъж, нито дори годеник. „Поставяш се в неловко положение“ – укори ме той възмутено.
– Тереза на една яхта! Не може да бъде!
– Фотографите твърдят, че мъжът, който управлявал яхтата, е бил тайният й любовник и че става дума за бягство.
Поех си дъх. Винаги съм казвала истината на баща си. Без изключение.
– А не бихме ли могли да ги убедим, че момчето е някой служител в къщата, който води младоженката на лекар? – предложих аз. – Или пък лично лекарят я кара в болницата?
– Пият шампанско – отвърна той.
– Не се ли връзва?
– Не мисля. Но нека поговоря с тях. Ще видя какво ще постигна.
– Няма нещо, което да не можеш да постигнеш – напомних му аз.
После разговорът ни прие по-личен характер. Каза ми, че сестра ми цял ден била като отнесена, че къщата отново се напълнила е цветя и че брат ми отново протестирал заради постоянното звънене на вратата, което го разсейвало от подготовката за изпитите.
– Знаеш ли какво става със сестра ти?
– Влюбена е, татко, какво да й става!
– В кого?
– В един много симпатичен италианец. Ще го видиш.
На отсрещната страна на линията настана мълчание.
Представях си недоволното му лице. След малко отново заговори:
– Няма ли достатъчно чудесни момчета в Испания, та трябваше да ги търсите в чужбина, тя в Италия, а ти в Англия?
По онова време светът беше много голямо място. Писмата пътуваха с дни, а за да поддържа човек връзка е любимите хора отвъд океана, се нуждаеше от стационарен телефон и много силна воля.
– Ще ги накараме да научат испански – обещах му аз. – И да живеят в Мадрид. И да прекарват ваканциите с теб. И ще се омъжим вкъщи, децата ни няма да напускат квартала през целия си живот и...
Нелсън, който отдавна гледаше към ъгъла, където говорех по телефона, посочи часовника си и ми направи жест да побързам, защото слънцето вече залязва.
– Дочуване, татко – казах аз. – Обичам те много. Винаги ще бъдеш мъжът на живота ми. Целуни мама, сестра ми и брат ми и бабите.
Затворих телефона е премрежени от сълзи очи като някоя глупачка, сякаш се сбогувах с него завинаги. Съзнавах обаче, че в живота ми започва нов етап, че току-що излязлото от черупката създание, което е на път да скочи в неизвестността и може да си счупи главата, съм аз.