– Време е за белобузите гъски – напомни ми Нелсън, сочейки хоризонта. – Ще се появят всеки момент. Ще дойдат да пренощуват на езерото.
Последвах го по каменистия път, който водеше към брега на езерото. Той ми помогна, когато се спънах, наметна ме с якето си, за да не ми е студено й разчисти място сред храсталаците, където седнахме да чакаме.
Тогава заговори:
– Всичко това, приятелко...
Не поисках да го прекъсвам. Нелсън потегляше бавно и спираше рязко. Беше като мерцедеса на баба ми по бащина линия или като асансьора в къщата на баба ми по майчина линия.
– Всичко, което преживяхме напоследък – продължи той, – имам предвид запознанството ми с Тереза, сватбата, репортажа в списанието ти... Мисля, че може би е част от своеобразен космически план.
– За да можеш да се учиш от опита ли? – предположих аз.
– Не.
Погледна ме в очите. Помислих, че няма да се осмели да изрече на глас това, което мислеше. Поколеба се. И накрая каза:
– За да мога да срещна теб.
Много бавно наклоних глава към него. Бях чувала, че англичаните не умеят да се целуват. Но в момента, в който устните ни се докоснаха, ме заля гореща вълна, ръцете му ме обгърнаха, тялото му се преплете с моето и двамата престанахме да дишаме, да мислим, да бъдем отделни индивиди и се превърнахме в едно същество, в едно цяло.
Беше епична целувка, чието великолепно изпълнение заслужаваше да бъде обезсмъртено от някой папарак, проследил ни безшумно, предпазливо, за да увековечи този момент, скрит между клоните на дърво или зад някой храст
В действителност международната преса бе изгубила всякакъв интерес към Нелсън. Без Тереза Троти до него той не беше нищо повече от онези ексцентрични английски аристократи, които прекарват половината си живот на село, а другата половина – заровени сред купчина книги по зоология. С една дума, точно това, за което копнеех – поляна сред гората, карирано одеяло, две кучета, три-четири здрави и румени дечица, гумени ботуши, пикник с плетена кошница, бинокъл и ято гъски, прелитащи в синьото небе.
Докато се целувахме, чухме зад нас шума от крилата на белобузите гъски. Дойдоха както предния път, предшествани от пронизително крякане и плясък на криле. Кацнаха върху повърхността на езерото и започнаха да танцуват, въртейки се по водния дансинг, без да се притесняват от присъствието ни. Може би не ги беше грижа, че една влюбена двойка е нахлула на територията им, или пък великодушно се съгласяваха да я споделят с нас.
Жалко, че целувката ни продължи толкова дълго. Пропуснахме неповторимия спектакъл. Когато поискахме да го видим, белобузите гъски вече си бяха отишли. Отново се беше съмнало.