Никога не му се обадих по телефона, нито му изпратих моя снимка, колкото и да ме молеше за това. Написах му обаче безброй писма и изпитах сладостното вълнение да купувам хартия, да се уединявам, да превръщам чувствата в думи, да сгъвам листовете, да ги пъхам в плика, да полагам целувка върху него и да го пускам много внимателно, сякаш беше чуплив, в жълтата пощенска кутия на площада... както и изпитах меланхоличното терзание на очакването. Представях си писмото ми в самолета, после в пощенската станция, в чувала, в пощенската кутия на колежа му, в ръцете му, до устните му. И неговото как пристига в същия чувал, в същия самолет, до ръцете и устните ми.
Това мъчително и едновременно сладостно безпокойство, което се крие в очакването, беше толкова романтично, старомодно, смешно, прекрасно. Издигахме се и се спускахме по вълни от чувства; бяхме спокойни, възбудени, стомахът ни се присвиваше, беше ни ту топло, ту студено, изпитвахме радост и страх.
Разбира се, това не можеше да продължи повече от два месеца. Той беше на двайсет, аз на двайсет и две и смятахме, че животът трябва да се грабне в момента, иначе ще ни се изплъзне.
Срещнал е друго момиче или се е уплашил да не откачи, или някой от отбора му по гребане го е предупредил сериозно, че трябва да се върне в реалния свят, преди да провали бъдещето си. Обвинили са го, че е заспал на лаврите на успеха си. Свалили са златния му медал, окачен над леглото му, и са го поставили във витрина пред очите на всички. Последното му писмо пристигна след доста дни мълчание. Извиняваше се за закъснението и обещаваше скоро пак да ми пише.
Сърцето е много деликатен орган. По-добре да го съхраняваме във формалин, отколкото да рискуваме да го разбием на парчета. Следващия път, когато някой олимпийски шампион ми направи знаци от игрището, ще обърна главата си на другата страна.
Онази първа среща е Нелсън Ноланд ме завари в момент, в който душата ми беше в уединение. Нямах ни най-малко намерение да се сприятелявам с друг двайсетгодишен англичанин, също висок, атлетичен и красив, също питомец на Оксфорд и също извън обхвата ми. Когато година след погребението на херцог Ноланд Кара ми се обади по телефона, вече бях забравила привлекателния й доведен син.
За пръв път през цялата история на приятелството ни Кара вдигаше телефонната слушалка, за да говори е мен. Между нас се бе установила своеобразна мълчалива договорка, според която общувахме единствено чрез писма. Освен това ползването на телефона през деветдесет и трета създаваше неудобства. Брат ми, който учеше в хола, чул звъна и изчакал няколко позвънявания, преди да си направи труда да стане и да вдигне слушалката.
– Сестра ми не си е вкъщи – казал. – Излезе на разходка с баща ми. Кой я търси? Да й предам ли нещо?
В такива случаи нормалното беше да се дават всякакви обяснения за това къде, как и с кого се среща търсеният човек. После обикновено се задаваха въпроси относно самоличността и намеренията на лицето отсреща. Понякога се създаваха истински приятелски връзки единствено от приемането на чужди обаждания и скоро човек се хващаше как се интересува от здравето на бащата или на майката на далечен познат или от любовния живот на някой от стотиците приятели на братята и сестрите си.
Телефонът обикновено стоеше в някое от общите пространства в къщата, до един бележник, в който се записваха най-интимните подробности от живота на обитателите: часове при лекар, романтични обаждания, делови срещи или недискретни послания на някой таен обожател – всичко пред очите на всички. Достатъчно би било да се събере информацията от тези бележници, за да се напише историята на което и да е семейство през деветдесетте. Също имаше тетрадка, където се записваха имена и телефони по азбучен ред напълно хаотично, без значение от възрастта, интересите или сходствата. Макар също така да е вярно, че тогава хората притежаваха удивителна способност да запаметяват и можеха да помнят трийсет-четирийсет номера преспокойно.
– Моля ви, предайте й да ми се обади. Важно е.
Трябва да призная, че й позвъних със свито сърце.
Опасявах се, че се е случило нещо много ужасно, което не може да изчака трите или четирите дни, за които би пристигнало писмото й. Тя обаче звучеше спокойно, дори весело, от отсрещната страна на телефона.
– Нелсън, доведеният ми син, се жени – уведоми ме тя с интонация, с която би изпяла оперна ария. – За италианка – добави. – Тереза Троши, от семейство Троти от Милано. Познаваш ли я?
– Не – отвърнах, макар че я познавах.
– Но тя излиза всяка седмица в списанието ти! – възкликна Кара.
– Много добре знам коя е – поясних аз, – но помислих, че ме питаш дали я познавам лично.
Херцог Ноланд и Тереза Троти ди Висконти се срещнали на някакво празненство в Рим и веднага били пронизани от стрелата на Амур – това бяха точните думи, които използва приятелката ми Кара. Оттогава станали неразделни и вече били заедно от шест месеца, като непрекъснато пътували между Лондон и Рим, криейки се от папараците и наслаждавайки се на la dolce vita.
– Говорих с Нелсън и Тереза – обясни ми Кара – и ги убедих да обявят годежа си във вашето списание. Казах им, че рано или късно ще трябва да оповестят публично връзката си, ако не искат някой ден да видят снимката си на трета страница в някой долнопробен таблоид до снимката на полуразголена жена.
Обзе ме безпокойство. Превантивно. В аванс.
Дотогава никога не ми се бе случвало професионалните ми интереси да се смесват с личните до такава степен, че да застрашат равновесието между тези два свята, които предпочитах да държа отделно един от друг.
Внезапно почувствах някаква странна тежест, все едно че върху раменете ми се бе стоварила прекомерна отговорност. След като й честитих многократно и й обещах, че ще предам чудесната новина на баща ми в качеството му на директор на списанието, затворих телефона и се замислих за това, което следваше от тук нататък.
От една страна, репортажът, който ми предлагаше Кара, беше истинска сензация – Тереза Троти ди Висконти беше една от най-красивите и недостъпни светски личности в момента и новината за връзката й, да не говорим за годежа й и бъдещата й сватба с английски аристократ, би могла да се окаже ключът към развитието на кариерата ми.
От друга страна обаче, нюхът ми на недоверчива жена ми подсказваше, че тази задача ще породи сериозни проблеми. Още не знаех какви, но предусещах, че приятелството ми с Кара от този момент ще се видоизмени, ще охладнее, дори може да се развали.
Като начало, вече бях принудена да я излъжа. Бях я уверила, че само съм чувала за Тереза Троти, но действителността беше съвсем различна. Това беше една милостива лъжа – предпазливостта и дискретността са добродетели на добрия журналист, – но всъщност не й бях казала истината и знаех, че тази нощ ще имам угризения на съвестта.
През май 1992 г., два месеца преди да срещна Кара Ноланд в Париж, ме бяха изпратили в Монте Карло със задачата да напиша материал за традиционния Бал на розата, който от 1954 г. се празнува в княжеството и който благодарение на легендарната Грейс се беше превърнал в най-бляскавото светско събитие в света.
Балът се провеждаше под егидата на първата дама на Монако, принцеса Каролина, която още беше в траур заради скорошната смърт на мъжа си Стефано Казираги, и беше облечена в дълга рокля от черна дантела на Шанел с остро деколте, което в интерес на истината предизвикваше повече завист, отколкото съжаление.
На входа на Звездната зала на Спортинг клуб онази вечер имаше тълпа от зяпачи, фотографи и охранители в очакване на появата на принцесата под ръка с баща си Рение и придружена от младия си, привлекателен и неженен брат Албер, за когото се разказваха какви ли не истории. Говореше се, че е безделник, женкар, че има срамни пороци и странни увлечения. Независимо от това младите неомъжени момичета пърхаха около него като гладни пеперуди.