Поисках да разбера какво има предвид. Отговори ми, че всичко, което ще публикуваме – снимки, текст, заглавия и дори текстът под снимките, трябва да получи изричното му одобрение.
Обясних му, че не работим така. Че трябва да се довери на опита ни и че никога не сме получавали оплаквания заради лоша професионална практика.
– Жалко – заяви той. – Това е единственото ми условие. Ако не сте склонна да го приемете, по-добре да се откажем.
Признавам, че стомахът ми се сви. Не можех да изпусна подобна възможност в един десетминутен телефонен разговор. Опитах се да договоря условията.
– Хрумва ми един доста приемлив начин – подхвърлих аз. – Имам предвид съвместна работа с Ваша светлост
– Не ме наричайте така – възрази той доста възмутено. – Това смешно обръщение се използва само в данъчни райове като Лихтенщайн или Монте Карло. Аз съм херцог
Фукливият Ноланд леко ми се подиграваше. Реших да го поядосам, като се направя на пълна глупачка.
– Ваше височество – казах аз, за да го подразня, – това, което предлагам, е Ваша светлост и аз да работим в екип в продължение на няколко дни. Да обмислим заедно текстовете и заглавията и да стигнем до съгласие. Не вярвам да е трудно.
Той замълча, явно мислеше. Прокашля се.
– Добре – съгласи се той. – Въпросът е да знам предварително какво ще публикувате, и то да е коректно.
– Именно.
– Не виждам къде е разликата – каза той.
– В достойнството ми – отвърнах аз.
Договорихме следния план: първо ще проведем среща в Ноланд Тауърс, по време на която аз ще се опитам да докажа способностите си на журналистка и той ще реши дали ме одобрява, или не. След като това изпитание премине, ще се захванем с репортажа. Ще определим дата, ще сформираме екип, Тереза ще долети от Рим, ще направим снимките, ще подготвим текстовете и после двамата с Ноланд ще обсъдим резултата от работата.
Когато затворих телефона, си дадох сметка, че треперя. Това беше стартът на професионалната ми кариера и аз отлично съзнавах това.
Кара ми се обади отново няколко дни по-късно. Натъжих се – започваше да губи прекрасния навик да пише. От няколко седмици не бях получавала нито една от онези толкова хубави картички, които преди ми изпращаше, подбрани толкова грижливо в „Скриптум“ или в друго подобно на него магазинче, и изписани с почерка й на благовъзпитано момиче с виолетово мастило и с ироничните й и забавни коментари. Имаше нещо вълшебно в тези писма. Може би усещането, че докосвам хартията, която тя е сгъвала и парфюмирала, или удоволствието да си представям в какъв чувал е пътувало писмото, или да гадая дали някое петно е от чай, от сълзи или от дъжд.
Телефонът, от своя страна, ми позволяваше да чуя гласа й. Но аз по някакъв начин го разпознавах, преди да го прочета, и върху хартията той не звучеше толкова припряно, нито толкова напрегнато.
Приятелството ни – колко жалко – започваше да се видоизменя в нещо съвсем различно – в размяна на общи интереси.
– Навярно Нелсън не ти е споменал нищо – предупреди ме тя. – Твърде е горд, за да признае някои неща. Но е важно в репортажа да се споменат екологичните продукти на Ноланд Тауърс. Може да се покажат мармаладите на някоя снимка – предложи тя. – На заден план, разбира се. Като във филмите за Джеймс Бонд, които направо те изкушават да изпиеш едно мартини.
– Това се нарича прикрита реклама – уточних аз.
– Е, не преувеличавай – защити се Кара. – Само те моля продуктите да се появят като част от обстановката, а не да ги рекламирате, не знам дали ме разбираш.
Тонът на това искане не ми хареса, но отговорих, че ще намерим начин да удовлетворим желанието й. Бихме могли например да подредим масата с великолепния семеен сервиз за чай от лиможки порцелан и да разположим стратегически буркан с мармалад между чашите. Нито един здравомислещ английски аристократ не би позволил мармаладът да се сервира в съд, различен от традиционната кристална купа, която се използва от незапомнени времена, но за моя изненада Кара хареса идеята.
– Между другото – добави тя, – ще се радвам много, ако дойдеш да пиеш чай в дома ми, преди да отидеш в Ноланд Тауърс. В колко часа каца самолетът ти?
– В три.
– Чудесно. Тогава ще те чакам точно в пет
– Ще дойда – обещах й аз – и ще ти донеса буркан мармалад от горчив портокал на баба ми.
Баба ми обаче играеше голф и тъй като държеше мармаладите под ключ, нямаше как да се сдобия с бурканчето в нейно отсъствие. Държах обаче да занеса от мармалада на Кара, затова реших да я потърся. Отидох в клуба, наех една от онези толкова хубави електрически колички и обиколих корта, опитвайки се да зърна бялата й коса сред главите на другите играчи.
Баба ми по майчина линия винаги е била голяма спортистка. Като младоженка станала шампионка на Испания по тенис за смесени двойки заедно с дядо ми. В дома й, над камината, на чиято полица беше наредена колекция от лули и спортни награди, имаше снимка, запечатала момента, в който президентът на федерацията й връчва огромната купа, поставена сега на видно място в хола й. Жената на снимката беше същата, която аз познавах, но с много черна коса. Същата решителност в погледа, същите здрави крака на атлетка, същата доволна усмивка, а до нея беше другият й трофей: дядо ми. Толкова висок, толкова хубав, толкова интересен. Тя беше облечена с бяла плисирана пола, дълга до глезените. Той – с панталон с басти и пуловер, който Фред Пери беше въвел на мода през трийсетте години.
Няколко месеца след като навърши осемдесет и пет години, двете е нея удряхме с ракети една жълта топка в стената за тенис в извънградската й къща, когато тя внезапно спря, стисна топката между пръстите си и с голяма тъга ми призна, че започва да се чувства стара за тенис.
– Май е настъпил моментът да спра – предаде се тя.
– От седемдесет години играя тенис и мисля, че съм извлякла най-хубавото от този спорт.
Замисли се. Пусна топката, която отскочи два пъти и после се търкулна надолу по хълма сред цъфналите люлякови храсти.
– Така че ще се науча да играя голф – отсече тя.
Оттогава баба ми обикаляше почти ежедневно осемнайсетте дупки на корта – около десетина километра по свежата зелена трева, – нарамила два-три стика и една дълга торба, в която бяха чаят, ръкавиците и шапката й с козирка.
До деветдесет и третата си година отказваше да използва електрическа количка, а когато най-накрая се предаде, намери я за практична и забавна, шофираше я умело, макар и донякъде непредпазливо, и не позволяваше на никого да й отнеме волана на болида й.
Открих я между седмата и осмата дупка. Беше както винаги в добро настроение и не се изненада особено, като ме видя – доста често някое от децата или внуците й се появяваше, за да обядва с нея на терасата на клуба.
– Заминавам за Лондон след два часа – обясних й аз.
– Искам да занеса буркан от портокаловия ти мармалад на приятелката ми Кара, но не знам къде е ключът от шкафа, където го държиш.
– Защо, мислиш, ще държа мармалада в шкаф, ако всички знаят къде е ключът?
– А, значи е тайна! – досетих се аз.
– Тайната е – заобяснява тя с мистериозен вид, – че заедно с мармалада държа там и друго нещо. Помниш ли годежния пръстен, който ми е подарък от дядо ти?
– Да, с брилянта.
– Същият – каза тя и се прокашля. – Скрит е в един от бурканите.
Разкопча две копчета на блузата си и отдолу се показа верижка, на която висеше ключ. Помогнах й да я изхлузи през главата си.
– Внимавай да не вземеш буркана с пръстена.
– А къде да оставя ключа?
– Под възглавницата на леглото ми – прошепна ми тя на ухото, оглеждайки се подозрително. – И обещай, че няма да кажеш на никого за това.
Изпълних обещанието си. На никого не разкрих тайната ни. Мисля обаче, че съществуването на шкафа, ключа, мармалада, пръстена и скривалището под възглавницата на леглото й е тайна, споделена с всички – с брат ми и сестра ми, с братовчеди и чичовци. Просто баба ми караше всеки от нас да си мисли, че е единственият човек на света, на когото може да се довери.