Боят вървеше още бавно. Откъм позицията се чуваха редки гърмежи. Зад нас в редовни интервали от по няколко минути падаха гранати. Много от тях с тъпи удари се забиваха в земята, разхвърляха фонтани от черна пръст, но не се пръскаха. Вляво от нас се виж даше Кайпа. Виждаха се безлюдните улици и желтите къщички с червени покриви под мрежата на безлистните дървета. Извън селото и по-близо до нас се виждаше бяла, каменна сграда — черквата.
Изведнъж от това мълчаливо село се раздадоха чести, припрени гърмежи, острото тракане на някаква шевна машина. Стреляха картечници. Затичахме се напред, на самия гребен на хълма, и се загледахме към селото. Първото нещо, което видяхме, това беше безбройна, разбъркана маса, кипещ мравуняк от хора, които, дошли почти до самото село, лудо бягаха сега назад. Това бяха турци. В селото е имало една дружина от 16. Ловчански полк с картечници. Те оставят турците да додат съвсем наблизо — и внезапно откриват огън. Жестока и немилостива разправа. Ние гледахме тия нещастници, които бягаха в ужаса на дива паника. Като разбита о брега вълна, като внезапно подплашено стадо, бягаха те, подгонени от немилостивата градушка на куршумите. По разни посоки всички гледаха да стигнат по-скоро долината на реката. Без шинели, пристегнати в зелените си куртки, техните фигури в мъглата и дъжда изглеждаха необикновено тънки и високи. След малко те се скриха. На откритата зелена поляна останаха някъде цели редици, някъде разпръснати поотделно, неподвижни, черни трупове.
Първата атака беше отбита. Но това сякаш беше кървавия сигнал за истинския бой. Скрити зад хълма, ние не можехме да видим какво става на нашия фронт. Но нас още не ни викаха, а това показваше, че положението е добро. Съвсем ясно можехме да гледаме всичко, което ставаше около Кайпа. Върху селото падаха сега безброй шрапнелн и гранати, падаха с една трескава и яростна бързина, като че хвърляни в припадъците на несдържана омраза и мъст.
Откъм с. Ортакчи се зададоха две наши колони. Това бяха главните сили на 16. и 25. полкове, които вече идеха, дочули сякаш далечния и тревожен зов. Сред мокрото зелено поле, на което дъждът беше заличил всички други бои, ясно се виждаха тия две колони, които растяха и се удължаваха като безкрайните пипала на исполински полип. И в това бавно, но зловещо и хищно движение, в правото неколебливо насочване точно към селото и към боя, чувствуваше се нещо заплашително и могъщо, чувствуваше се мълчалива и сурова закана.
Колоните се приолпжават още повече. Те не са далеч повече от един километър от Кайпа. Н отсега ние бяхме зрители на една от най-импозантните и най-редките картини в тая война. Закрити в една долина, двете колони се събраха в сбити и плътни ядра и оттук вед-нага, без спиране и без почивка, преминаха в други строй. Из тая долина заизлизаха сега, като лъчи из един център, линиите на една паяжина, тънки, безбройни линии от войници, които вървяха едни след други. Едни се насочваха към селото, други — към хълма над него.
Те вървяха все тъй уверено, смело и спокойно, като че това беше маневра на някое учение. Те бяха влезли вече в зоната на крепостната стрелба. Обадиха се големите крепостни оръдия, тежки басови гърмежи, сякаш далечно рикание на невидими зверове. Белите облачета на шраннелите се разпущаха едни до други, гранати падаха и издигаха черни фонтани от пръст. Но стройните, тънки редици вървяха спокойно все напред и напред. Над тях гореше небето, пред тях сякаш се откриваше огнената паст на ада. Но нищо не ги спираше. Ние гледахме всичко това и радост, умиление и възторг облизаха душите ни. Неволно скърбяхме за тия млади хора, но чувствувахме и безкрайно упование и надежда. Да, те ще победят — и какво себеотрицание, какво безстрашие и гордо презрение към смъртта!