— Сердоболският „Металист“ — поясниха Погосян, Удалов и Васил Василевич.
— Пък аз не знам — упорствуваше Ложкпн. — Какво, значи и аз съм пътешественик във времето?
— Възможно е — каза Погосян и погледна Ложкин сурово. — По тези въпроси не бива да се доверяваш никому.
— Не се безпокой, Ложкин — намеси се добрият Грубин. — Ние те познаваме. Ако стане нужда, ще го потвърдим където трябва.
— Ако някой не е наш човек, то това е Погосяновата жена Берта — каза по тоя въпрос Удалов. — Вчера здравата е издърпала ухото на моя Максимка. Свой човек ще направи ли такова нещо?
— Заслужено — рече Погосян. — Счупил стъкло. Да не хулиганствува.
— Ако аз срещнех пришелец от бъдещето — каза Грубин, — веднага бих му задал два-три въпроса.
— Друг път ще видиш пришелец — отряза Погосян. — Какво може да заинтересува културния човек в нашето градче?
— Каква заблуда! — възкликна Ложкин. — Днес нашият град представлява общосъюзен интерес. От една страна, седемстотин и петдесет години. От друга — открива се паметник, тоест отдаваме дължимото на нашето славно минало. Гости отвсякъде. Предадоха по радиото от Москва. Аз на мястото на потомците не бих се и замислил къде да вървя на екскурзия.
— Корнелий! — викна от прозореца Ксения Удалова. — Готови сме. Шлифера ще вземеш ли?
— Не.
— Дъжд не се очаква — рече старецът Ложкин. — Четох във вестника. Там пише, че на тържеството е дошъл писателят Пацхверия. Делегация от Камчатка. Тъкачката Фьодорова-Давидова. Чакат един космонавт, но за сега не съобщават името му. Без да се броят туристите.
— Чудо голямо! — каза презрително Погосян, та последната дума да е негова.
В същност той беше горещ защитник на Велики Гусляр, ала това знаеха само роднините му в Ереван.
Баба Ложкина слезе на двора и попита:
— Вечно ли ще се туткаме? Ще почнат без нас.
— Идвам, пиленце — отвърна Ложкин. — Ние тук малко побеседвахме.
— Как не, има си хас — не повярва Ложкина.
Те първи излязоха от двора. След тях се проточиха другите. Съседите веднага забравиха разговора, само на Удалов не му излизаше от главата. Толкова го порази възможността да срещне на улицата гост от бъдещето, че почна да се вглежда в хората с подозрение. И откриваше в тях странни черти, които по-рано не беше забелязвал и които биха могли да означават, че са чужди, маскирани.
Насреща му идваше помощник-аптекарят Савич с жена си — директорката на универмага. Уж отдавна познаваше Савич, но сега плешивината му блестеше някак не по нашенски и някак неестествено държеше жена си под ръка. Може Савич да са изпратили? Ала Удалов си рече тутакси: не. Едва ли си струва заради един празник да се изпраща резидент във Велики Гусляр. Че ако не са го подменили, Удалов го познава вече двайсетина години. Обмислил това, Удалов рече:
— Добър ден.
— Добър ден — отвърнаха Савичови.
Минаха четирима спортисти в светлосини екипи. Бързаха за манифестацията. Удалов разбра, че гостът от бъдещето може да се укрие между физкултурниците и тогава върви, че го търси. Сетне отхвърли тази мисъл. Трудничко ще намерят такъв екип в бъдещето. А всички сегашни се водят на съответните домакини.
С всяка крачка Удалов все повече се убеждаваше — в Гусляр е проникнал пришелец от бъдещето. И трябва да го открие, да поговори с него от сърце. Много е важно. Като си помислиш само, никой преди Удалов не е излизал навън специално за да открие пътешественик във времето, сред най-обикновените хора. А пък новият, макар и простичък подход към проблема може да се окаже откритие.
— Какво ти става, Корнелий? — попита Ксения. — Защо изоставаш?
Корнелий погледна Ксения и децата си с други очи. Май не беше ставало нужда да се съмнява в тях. С тях всичко е наред. Но Удалов усети как между него и семейството му се издига стената на отчуждението. Мъж, който си е поставил възвишена цел, е принуден да се разграничи от всекидневните грижи и интереси. За всеки случай Удалов попита жена си:
— Ксюша, случайно да знаеш на кое място е нашият футболен отбор?
— Побъркал се е — уверено каза Ксения.
— На шесто, тате, защо питаш? — заинтересува се пъргавият Максимка.
— Браво, синко — каза Корнелий. И се засрами от съмненията си.
— И все пак какво ти става? — попита Ксения.
— Мисля — каза Удалов.
— Нещо отдавна не съм го забелязвала — отвърна Ксения. — Гледай си в краката, ще се спънеш.
В края на площада имаше будки с разхладителни напитки и цигари. Пред покрития с брезент паметник се издигаше прясно скована трибуна. Ксения се поспря, като видя Раиса Семьоновна, своята лекуваща лекарка. Искаше й се в неофициална обстановка да се посъветва за последните си анализи. Раиса Семьоновна обидено примижаваше под очилата, но отговаряше, тъй като беше положила клетва пред Хипократ. Докато чакаше, Удалов купи бутилка бира и седна до една синя гетинаксова масичка. Тия масички, изнесени от стола, представляваха сладкарница на открито.