Никой не се засмя. Само по-възрастният шофьор попита:
— Мигар има банкноти по четири рубли?
— Не — твърдо отсече пътешественикът във времето. — Знам със сигурност, че съветската банка не е пускала и не пуска банкноти по две и четири рубли.
— За здравето на министъра на финансите! — предложи Коля. — За да не ни мота и занапред да ни дава заплатата все така по десетачки.
— Новички — добави Удалов.
— Какво ни пука новички ли са или старички — отвърна Коля.
— А, това ли било? — съобрази мъжът. — Имам много новички пари. Преди да тръгна, получих премия.
Той извади цяла пачка от джоба си. Двайсетина банкноти — нови, блестящи.
— Ето такива ми дадоха.
— Къде? — бързо попита Удалов.
Ала шофьорите му попречиха да получи отговор.
— Какво си се лепнал за човека? — попита Коля. — Където трябва, там са му ги дали. Не е наша работа.
Пришелецът от бъдещето гледаше Удалов с неприязън, мръщеше се. Не му се нравеше, че го разобличават. „Нищо, ще те притиснем до стената — мислеше Удалов. — Ще се намерят аргументи!“
На трибуната пред паметника се появиха ръководителите на града и почетните гости. Другарят Белов отиде до микрофона. Хората се заслушаха.
— Тръгвам. Благодаря — каза пришелецът.
— И аз идвам с вас — отвърна Удалов.
— Ще мина без вашата компания — отряза го мъжът, блесна с очилата и захвана странишком, като рак да се промушва към трибуната.
— Я го зарежи — каза шофьорът Коля. — Нека си се разхожда.
— Трябва — отсече Удалов. — Не е наш човек той.
И веднага съжали, че се изпусна. Шофьорите моментално се заинтересуваха.
— В какъв смисъл не е наш? — попита по-възрастният. — Ти, братко, не ни будалкай, кажи си.
— Подозирам нещо — отвърна Удалов и се шмугна в тълпата подир пришелеца.
Главата му звънеше от изпитата бира, щеше му се да си полегне на тревицата, ала не биваше да го прави, защото до пълното разобличаване оставаше само една крачка.
— Корнелий! — викна Ксения, съгледала в тълпата плешивинката му. — Накъде?
За щастие другарят Белов махна с ръка, гръмна духовият оркестър, брезентът се свлече и откри бронзовата фигура на първооснователя.
Удалов се втикваше в тълпата, гледайки да не загуби посоката, в която се скри упоритият гост от бъдещето.
И изведнъж Удалов опря в гърба на пришелеца. Оня не забеляза приближаването на преследвача си, тъй като беше зает. Записваше сведения в един бележник. Удалов деликатно изчакваше мъжът да свърши със записването, защото нямаше къде да бяга.
Най-сетне започнаха речите, пришелецът скри бележника в чантата си и в този миг Удалов лекичко го докосна по рамото.
— Тук ли сте? — учуди се мъжът. — Какво искате?
— Да си признаете всичко — прямо каза Удалов.
— Учудвате ме — отвърна пришелецът и понечи да се скрие в тълпата.
Но Удалов здраво го държеше за края на сакото.
— Разберете — каза той. — Вие там трябва да сте хуманни и разумни. Тъй че щом ви разкрих — да поговорим.
— Откъде-накъде решихте, че ние там сме хуманни и разумни? — учуди се пришелецът. — Къде сте чели такова нещо?
— Предполагам — отвърна Удалов. — Иначе няма смисъл да се живее.
— Благороден начин на мислене — каза пришелецът. — Но не се отнася за мене. Аз съм егоист, преживял без полза по-голямата част от живота си, човек който обича парите, а не обича собствената си жена. Уверявам ви, това е самата истина.
— Добре, добре, навсякъде може да се срещнат морални изроди. Има какви ли не изключения — каза Удалов. — Бих искал да дойда при вас.
— Че елате — отвърна пришелецът.
— Ще дойда.
— За постоянно ли? — попита пришелецът.
— Да. Или пък временно.
— Мнозина искат — каза гостът.
Настъпи пауза. На Удалов му се щеше да каже още нещо, да прояви гостоприемство, да поправи отношението си.
— И ние тук си имаме хубави места — обади се Удалов. — Околностите са просто чудесни. Гора, хълмове, лов на глухари.
— Ловът е жестоко занимание — каза гостът от бъдещето. — Трябва да се пазят животните, да се стремим да гю разбираме, а не да ги изтребваме.
— Правилно — съгласи се Удалов, който миналата седмица беше се приготвил за лов, ама се успа и ловците заминаха без него. — Напълно съм съгласен с вас. Виж, само да поседиш с въдица, бива.
— А каква е разликата? — строго попита пришелецът. — Нима рибата не иска да живее?
— И още как й се иска — каза Удалов.
Замълчаха. Не се получаваше контакт. Мъжът се вслушваше разсеяно в речите и се оглеждаше, сякаш търсеше пролука в тълпата, за да избяга.
— Но много порядъчни хора са били ловци — съобрази най-после какво да каже Удалов. — Да вземем например Тургенев. Това е писател от миналия век, автор на книгата „Записки на ловеца“.