— Точно така — каза Коля. — Нас с мангизи не можеш ни подкупи.
Пришелецът се намръщи, размисляше. Явно разбра, че вече не може да се скрие и по-добре наистина да се покае. И да си върви у дома.
— Хайде де — припираше Удалов. — От кой век сте?
Пришелецът въздъхна дълбоко. Под очилата му блеснаха сълзи.
В този момент две момичета с панталони и шарени блузки се появиха на стълбите на катедралата.
— Ах — каза едната, без да забелязва драматичната сцена. — Какви изумителни фрески от седемнайсети век. Каква експресия!
— А кахлената печка? Нели, видя ли кахлената печка?
— Видях я. Я гледай, кой е там долу?
Момичетата изтичаха по стъпалата и се устремиха към мъжете.
— Сергей Петрович! — викнаха те една през друга. — Вие бяхте съвършено, абсолютно прав! Страшният съд не е разположен канонически! Съществувала е гуслярска школа! Рапопорт е посрамен!
„Извика подкрепление с помощта на телепатията — каза си Удалов. — Сега те са трима, а ние сме само двама. А тия момичета може изобщо да не са момичета, а милиционери.“
— Какво щастие! — възкликна пришелецът. — А аз вече не се надявах да ви видя.
— Заплашват ли ви? — попита подозрително едното момиче и обжари с поглед Удалов.
— В никакъв случай — каза шофьорът Коля и дръпна Удалов за ръкава.
— Сега ще дойдат нашите — рече момичето.
„Колко ли са тук? — помисли си Удалов. — Могат и да ме ликвидират, ако им се видя опасен.“
И наистина, сякаш чули момичето, от вратата на храма заизлизаха другите — десетина души с фотоапарати, скицницн и кинокамери, високи и ниски, млади и стари, и с тях Елена Сергеевна от градския музей.
„Леле, лоша работа“ — рече си Удалов, отстъпвайки послушно след Коля.
— Ето ви и вас, професоре! — възкликна един от техните. — Секторът по история на изкуството е щастлив да приветствува своя шеф край тези древни стени.
— Сергей Петровнч!
— Сергей Петрович! — носеха се викове.
— Уважавате ли професора си? — поинтересува се Коля.
— Че как иначе — каза момичето. — Той е възпитал всички ни! Целият свят го знае!
Когато си тръгваше, заобиколен от ученици и сътрудници, професорът се обърна и намигна на Удалов. Беше доволен, че се отърва от откачалниците.
Удалов усети благодарност към учения. Нали би могъл да извика милиция. Корнелий се смъкна на пейката, сведе глава. Коля седна до него, отново запали цигара и каза:
— Не ни провървя, приятелю Корнелий. Макар че идеята ти беше разкошна.
— Да бяхме я забравили. Ще те помоля, никому нито дума.
— Мен какво ми е — аз на кормилото и дим да ме няма. А ти на какво разчиташе? Ако той наистина беше оттам?
— Е, да ни разкаже за светлото бъдеще.
— М-да, такива, ми ти работи — измърмори Коля. — Да тръгвам. Добър момък си ти, само че нещо ти хлопа дъската. Още в училище са те учили, че такива пътешествия не може да има. Дръж за спомен! — Пъхна нещо в предния джоб на сакото на Корнелий и замина. Обърна се, махна с ръка и се усмихна приятелски.
Удалов не бързаше да се връща на площада. Може и някой познат да е забелязал лова на професора. Лоша работа. Удалов пъхна ръка в джоба си, та да види що за подарък му встави шофьорът. Беше картичка, календарче — колкото карта за игра, каквито съобразителните хора носят в портфейлите си. Върху него със златни букви пишеше:
„КАЛЕНДАР ЗА 2075 ГОДИНА“
На другата страна — картинка — град с продълговати къщи, над тях се посят летателни апарати и свети слънце. Картинката беше стерео и микроскопичните листенца на дърветата едва потрепваха под вятъра на бъдещето.
— Стой! — викна Удалов в пустотата. Сетне каза: — Ех, Коля!
Под картинката пред очите му изникна надпис:
„Идеята е добра. Само после сбърка. Не се сърди.“
Удалов тъй и не можа да открие шофьора.