-В смисъл, делете капитала по равно – добави към пожеланието ми Юрао.
И ситуацията мигновено се измени, всички закимаха, заръкопляскаха, чуха се одобрителни коментари. Аз се почувствах толкова неудобно и неуютно, че хвърлих извиняващ се поглед към майстор Ойоко, но гномът… Гномът ми кимна, протегна ръка и леко стисна ръката на своята любима, вече почти жена. И на мен ми се стори, че той ме беше разбрал правилно.
Оказа се, че ние бяхме дошли последни, всички бяха чакали само „ДеЮре“, значи Юрао не напразно така бързаше. И когато ни поблагодариха за пожеланията, всички гости се втурнаха към арката, строиха се, и процесията се насочи към изхода от къщата на майстор-стъкларя. Така и замарширувахме по улиците на Ардам. Отпред вървяха войнствените гноми и бойко млатеха с брадви по щитовете си, шумът беше невъобразим. След тях припкаха гномчета и гномчици, пръскайки цветя от смешни малки кошнички, след тях роднините носеха арката, а в нея, стараейки се да не нарушават общия ритъм на движение, вървяха майстор Ойоко и неговата невяста.
Ние, поканените, следвахме булката и младоженеца като плътна тълпа, и Юрао, за разлика от мен не млъкваше и за минута:
-И какво, значи никакво намаление? – престорено се учудваше някакъв непознат за мен гном.
-Какви намаления, почтени майстор Нурко? Ние и така на загуба работим – вдъхновено лъжеше Юрао.
-Хайде сега – втори гном се присъедини към разговора, - кантората ви, и тя е в самия център на Ардам.
-Да знаете само наемът какъв ни е! – продължаваше да мами офицер Найтес.
Ние никога не бяхме плащали наем. Юрао беше получил зданието от главата на клана на Идващите в съня напълно безплатно, но явно това беше широко известната „правилна финансова политика“ в действие.
Отивахме към главния площад на Ардам, за да може точно по залез слънце да започне светския обряд на бракосъчетанието по имперските закони. Според гномските обичаи, господин Ойоко беше женен от момента, в който беше подписал брачния договор.
Шумната гномска сватба зави от улица „Мъртъв обесник“ към градския площад, в направление към храма на Великата Бездна, и тогава забелязах нещо невероятно – пред самия храм се беше събрала тълпа адепти, облечени в униформата на Академията на Проклятията!
Смътни подозрения ме обхванаха още когато забелязах синьо-черните униформи, и колкото по-близо стигахме, толкова по отчетливо виждах, че всичките лица в тази тълпа са познати!
А гномите вдигаха шум, звънът беше такъв, че не само враните, а и прилепите се бяха изпоплашили, разбушувалите се войни пееха войнственото „Ех, ще ги смажем!“, децата с цветенцата вече хвърляха не толкова пред краката на младоженците, колкото се замерваха едно-друго, ние с Юрао се извисявахме над тълпата гноми, а очите на адептите на Академията на Проклятията се отваряха все по-широко и по-широко…
А когато гномската народна самодейност стихна пред стъпалата на храма, се раздаде познатият гоблински тембър:
-А-а-а, чия е тази сватба, а?
„Жловис“ – мислено простенах аз.
-Жени се почтеният майстор-стъклар Ойоко – с достойнство отвърна една от гномките.
Сред адептите на Академията на Проклятията започнаха брожения, след това всички въпросително се вторачиха в мен. Когато в храма влязоха войните в броня, след тях тези, които носеха арката, и отзад – младоженците, дойде и нашият ред с Юрао да тръгнем нагоре по стълбите. Жловис неочаквано се втурна, затича по стълбите и попита:
-Ама как така, Дейка?!
Юрао искаше да каже нещо, но аз го изпреварих и поучително започнах:
-Вас, уважаеми господин Жловис, са ви помолили да ми предадете, че аз закъснявам за сватбата, нищо повече. Ето ви тогава една гатанка: Откъде на къде, един гоблин реши, че това е моята сватба?
-Да, уместен въпрос, между другото – добави Юрао, повеждайки ме нагоре по стълбите.
-Та това… така – гоблинът си почеса тила. – Дейка, а това, дето го каза лейди Митас?
На мен ми замря сърцето, ръката ми трепна и Юрао явно го забеляза. Стисна моята моментално вледенила се длан и уточни:
-А какво за лейди Митас?
Жловис се поотдръпна и измърмори:
-Ами, че Дейка и … и… лорд-директорът…
Юрао избухна в смях. Весело и малко подигравателно, и така се кискаше, че дори на мен ми стана смешно. И накрая, дори гоблинът не издържа и се усмихна.
-Пролет е – успокоявайки се, но все още усмихнато, обясни офицер Найтес, - времето, когато се активизират умъртвията и халюцинациите.
И ние влязохме в храма. А в храма на Бездната нямаше място за смях – това бе свещено място, тук дори усмивката изглеждаше кощунствена.