Храмовете на Бездната имат своя, отделна история – според легендата, те са следи от пипалата на Хаос, който покорил Тъмата. Именно богинята Тъма. Той се изкопчил от пясъците на Световете на Хаоса и хвърлил всички сили, за да унищожи тази, която някога била неговата душа, въпреки, че някои трактати твърдяха, че те са били съпрузи. И пленявайки я, Хаос освободил нас – човеците, гномите, дроу, елфите, върколаците, друидите, горските жители, вампирите неживите и нечистите – всички, най-общо казано, от Тъмата. А самата тя била заточена в Бездната. Но Тъмата е наша майка и всички ние, рано или късно, ще се върнем при нея, тоест, в Бездната. Въпреки, че в светлината на получената от Риан и от Безсмъртните информация, смъртта е именно… светлина…
Впрочем, Тъмната империя безусловно вярваше в собствения си пантеон, и съответно, в Бездната. Първо, тя напомняше, че корените на империята бяха все пак в Световете на Хаоса, второ, даваше да се разбере, че Хаос няма как да стигне до нас и трето, това беше единствената религия, която беше успяла да обедини всички останали. И независимо от това, че елфите продължаваха да почитат и тачат своите богове, друидите и останалите горски жители имаха отделни светилища, върколаците продължаваха да вият към луната, а вампирите да плюят на каквито и да било религиозни учения, в Бездната вярваха всички, та нали тя беше реална. И затова, на главния площад на Ардам, около величествения храм на Бездната растяха като гъби след дъжд наесен най-различни други храмове, но по пътя към дома на своя бог или богове, всички влизаха в храма на Бездната, кой, за да си спомни за починалите, кой – за да се оплаче от управляващите, а някой – просто за да постои на края на пропастта и да погледа надолу в нищото.
-Хванете децата за ръце – по навик и уморено предупреди главният жрец.
Майките, които за момент бяха застинали, взирайки се в непроницаемо-черната мъгла в дълбините на земната цепнатина, се сепнаха и сграбчиха любопитните гномчета за ръчички. Церемонията започна.
„Тъмни, Бездна“ – мислено приветствах аз божествената същност.
Бездната величествено си премълча. Тя винаги си траеше и продължаваше просто да бъде, да е. Огромна, бездънна, поглъщаща всяка светлина. Наистина всяка – независимо дали хвърлената в нея запалена свещ или магичен огнен коагулат – всичко гаснеше мигновено. А освен това, тя наистина нямаше дъно, тъй като звук от падане от нея никога не се разнасяше.
-Да пребъде с нас Бездната! – възвести жрецът, възнасяйки ръце към небето.
Ние всички мълчахме.
-Да приеме Бездната съюза на новобрачните!
Всички продължавахме да мълчим.
-Да погълне Бездната враговете на новобрачните!
Отново тишина.
Жрецът тежко въздъхна, махвайки с ръка към нас и излезе. Един от войнствените гноми предаде щита и секирата на съпругата си и го последва – трябваше да се запишат имената на младоженците, датата, рода. Правилата бяха строги, без тези подробности и свидетелство за брак нямаше да издадат. А ние всички останахме да стоим пред бездънната черна пропаст.
-Мамо-о-о – започна да капризничи едно от дечицата, - а може ли да се изплюя в нея?
Всички с мъка сдържаха усмивките си – да плюеш в Бездната беше затаената мечта на всеки, в детството наистина ти се иска, а като пораснеш, вече те е страх.
-Не може – изсъска, явно, същата тази мама.
-А защо-о-о – продължаваше да се глези гномчето.
Тогава Юрао, без да се обръща към никой конкретно, каза:
-А ти си представи, какво ще ти бъде, ако Бездната те наплюе в отговор.
Гномчето млъкна. Няколко минути беше тихо, а след това се раздаде предпазливото:
-Чичко, дето само изглежда като дроу, ама всъщност е гном, и когото дори тате го уважава, а ако взема и хвърля в нея монетка, Бездната ще ме замери ли със злато?
Ето сега вече, в храма стана наистина тихо.
Всички мислеха. Гномите всъщност доста алчно поглеждаха към Бездната, Бездната си траеше и никой не знаеше дали напрегнато или безразлично. А Юрао явно се напъваше да измисли какво да отвърне на детето, а и на всички останали също.
-Съмнявам се – в крайна сметка се откъсна от устата му, - тъй като имам съмнения, че Бездната също е мъничко гном…
И тогава всички разбраха - няма да има никакво злато, в замяна на хвърленото, а да ти се изплюе в лицето, че и да ти се присмее за глупостта, е дори много вероятно. Затова, до завръщането на жреца, всички много дисциплинирано и мълчаливо се взираха в Бездната.
И когато жрецът възвести отново „Да пребъде с вас Бездната“, всички се обърнаха и дружно напуснаха храма. Всички, освен нас, тъй като Юрао ме задържа, а след това ме дръпна настрана, намигайки заговорнически. Придържайки полите на роклята си, аз стоях до него, недоумявайки за какво беше нужно да оставаме, и тогава забелязах – малко гномче, с накъдрени коси и в смешни къси панталонки се беше скрило зад колоната и чакаше всички да си тръгнат. И когато храмът опустя, малчуганът извади монетка, приближи се до пропастта и ловко хвърли паричката. В отговор – тишина. Гномчето постоя, тежко въздъхна и също тръгна към изхода.