-Да, все пак Бездната наистина е мъничко гном – със смях произнесе Юрао.
Детето, осъзнавайки, че представлението му е било наблюдавано, се изчерви до уши и се понесе след майка си, а Юрао повторно ме задържа, хващайки ръката ми.
-Какво? – с шепот попитах аз.
Пускайки дланта ми, офицер Найтес отиде до самия ръб на пропастта в зейналото нищо, отпусна се на едно коляно, събра длани в молитвен жест и започна да говори нещо, беззвучно мърдайки с устни. На мен ми стана даже неудобно, че наблюдавам нещо толкова лично. След това Юрао чевръсто се изправи, поклони се още веднъж на Бездната, и едва ли не с танцова стъпка, се насочи към мен.
-Юр – на изхода от храма, аз все пак се осмелих да попитам, - ти на Бездната ли се помоли?
-Какво общо има Бездната? – весело отвърна партньорът. – Аз все пак съм дроу, Дей, не го забравяй, а ние се покланяме на Изначалната Тъма.
-А-а-а – нищо не бях разбрала.
Наистина, в империята всички си имаха собствена религия, но това ни най-малко не ни пречеше да благоговеем пред Бездната.
Когато излязохме от храма, адептите на академията вече не се виждаха, а гномите, възобновили усърдното вдигане на невъобразим шум, се движеха в процесия към ресторацията „Златният феникс“ – да, пари за собствената си сватба, майстор Ойоко не беше пожалил.
Бях виждала и присъствала на различни сватби, но на гномска се бях оказала за първи път. И танцувах толкова много за първи път. И толкова много пиех, също за първи път. Оказа се, че на гномските сватби никой не подгъва крак до настъпването на нощта – всички танцуват. След това музиката прекъсва, гостите обкръжават масата, звучи тост, пият прави и отново танцуват.
А при гномите е прието да се пие до дъно. Така че, след третия тост, когато дойде моят ред да се изказвам (ние с Юрао бяхме вторите по важност почетни гости на сватбата), бокалът в ръката ми се накланяше, а езикът ми се заплиташе и затова реших да съм максимално лаконична:
-Бъдете щастливи! – гръмко и весело пожелах на младоженците. Гномите не го оцениха, и ми се наложи да добавя: - И богати!
Всички радостно зашумяха, пихме, набързо замезихме и Юрао ме помъкна да танцувам. Под веселата, скоклива мелодия ние се въртяхме, подскачахме, тропахме с крака и пляскахме с ръце. Младоженците в средата, а всички останали около тях в огромен крив кръг. Децата отстрани играеха на „Бездна“ – бяха я нарисували на пода с черен крем, който бяха отмъкнали от кухнята, от което се опитваха да се възмутят местните готвачи. Онова същото дребно гномче, стоеше и отмъстително плюеше, останалите, подражавайки на възрастните, скръбно стояха и дълбокомислено се взираха в изпонамазания с черно под.
След това музиката неочаквано престана да звучи, всички спряха, а Юрао, кой знае защо, ме придържаше, та нали аз и така полагах всички усилия да стоя, без да се олюлявам. Може и да имах основателни съмнения, че именно аз се клатя, но светът около мен… той да, той се държеше някак …много нестабилно. Мисълта, че съм се напила, бе решено да не бъде озвучавана и опитвайки се да стоя мирно, се огледах, в търсене на причината за прекратяването на веселието.
След това тишината се разцепи от вика:
-Ликаси!
И господин, и госпожа Ойоко се спуснаха към входа на ресторацията, а аз, проследявайки ги с очи, така и застинах… В рамката на вратата на ресторацията „Златният феникс“ се извисяваше лорд Даррен Еллохар, а съвсем близо до него забележимо пораснала и сериозна, стегната в черната униформа на адептите на смъртта, стоеше Ликаси и търпеливо го гледаше, явно очаквайки разрешение.
-Иди – аз не чух думите, по-скоро ги прочетох по устните на лорд Еллохар, който не сваляше поглед от мен.
И изведнъж ми стана много неудобно и за своето поведение, и за състоянието на опиянение, което не ме пускаше, и дори за това, че Юрао ме прегръщаше през раменете, а един от гномите още държеше ръката ми – ние точно преди да се появи Еллохар, играехме хоро.
А малката гномчица, получила разрешение, се хвърли към майка си и, фактически, към татко си, независимо, че господин Ойоко не й беше роден, но обичан баща. И най-важното беше, че на обичните й родители им беше все едно, че малката е наполовина Поглъщаща живота, и че всичките им роднини в свещен ужас се взират в емблемата на Школата за Изкуството на Смъртта – те просто бяха много, много щастливи, че дъщеря им беше успяла да дойде на сватбата им. И се прегръщаха така мило – госпожа Ойоко притискаше Ликаси, а господин Ойоко – тях двете.