-Никой не предполагаше, че Ликаси ще я пуснат – прошепна Юрао.
-Еллохар се отнася добре към своите ученици – едва чуто отвърнах аз.
-Това е така – призна дроу. – Помниш ли Загреб? Там той уж им се подиграваше, но когато ситуацията стана опасна за тях, сам встъпи в боя. Дневните стражи и до ден днешен легенди за този бой по таверните разказват.
А аз си спомнях и друго, например, днешното „остани“.
-Колко време още ще сме тук? – завъртайки се с гръб към входа, попитах аз.
-Най-малко до даровете – съобщи дроу.
-А кога ще започнат?
-Някъде около полунощ, Дея, какво има?
Риан, разбира се, знаеше за сватбата, бях го предупредила, естествено, и когато разбра, че ще съм с Юрао, ме пусна без въпроси. Но сега на мен ми се прииска да се върна у дома, да седна над учебниците и да дочакам момента, когато ще се извие адският пламък, мен внимателно ще ме прегърнат топлите силни ръце и ласкавият глас дрезгаво ще попита: „Пак ли не спиш, сърце мое?“. И устните ми сами се разтегнаха в щастлива усмивка… и така ми се прииска да се притисна към него поне за миг и да се почувствам такава мъничка и крехка, и в същото време – такава важна и любима.
Силни ръце неочаквано се плъзнаха по раменете, по ръцете ми, нежно прегърнаха талията, и изстивайки от внезапно обхваналия ме ужас, чух ядосаното:
-И на какво така се усмихваш, прелест моя?
-Нали е сватба – отговори вместо мен Юрао, небрежно отмести магистър Еллохар и добави: - Вие днес танцувате ли?
Музиката отново засвири, само че младоженците в този момент седяха зад масата, разговаряйки с Ликаси, докато активно се опитваха да я нахранят, да не кажем, да я натъпчат с храна.
-Не танцувате – заключи Юрао и без да се интересува от реакцията на Еллохар, ме повлече към новото хоро.
А след това ме измъкна от редичката и ние се завъртяхме из залата. Новобрачните ги нямаше в центъра, там бяхме ние, и в цялата тази въртележка, аз осъзнах едно – танцувах просто отвратително. Добре, че ме водеше Юрао, че ме поддържаше и ме направляваше, защото се чувствах като дънер невумиращ.
-Интересно ми е едно нещо – след два танца произнесе дроу, - от кога директорите на Школите за Изкуството на Смъртта приемат покани да останат на гномска сватба?
Той спря и ме обърна с лице към епична картина: магистър Еллохар стоеше, скръстил ръце пред гърдите си, със снизходителна усмивка гледаше подскачащата и врещяща „благодаря!“ Ликаси, а сервитьорите припряно добавяха прибори на масата, която вече бяха приготвили в единия край на залата.
-Ще е най-добре да си тръгна – реших аз моментално.
-Ще обидиш младоженците – не се съгласи Юрао.
Дали да му кажех или не?
-Ние просто ще си сменим местата – изведнъж сурово произнесе партньорът ми.
-В смисъл?
-В смисъл, Дея, него го сложиха да седне до теб, така че, ще си сменим местата.
Музиката спря, последваха поредните пожелания. Ние отново обкръжихме масата, вдигнахме чашите, Юрао веднага ми протегна хрупкава баничка, а след това отпи от бокала си повече от половината и ми го подаде, взимайки моя, пълен – при гномите беше прието да се пие до дъно, за да бъде домът като пълна чаша, така че, аз не възразих.
Този път честта да се произнасят пожелания се падаше на Ликаси. На нея й донесоха стол, покатервайки се отгоре му гномчицата с двете си ръчички обхвана бокала, обля със сияещ от щастие поглед всички присъстващи, и след като се поклони на нас с Юрао, с глъхнещ от вълнение глас каза:
-Нека мамчето и татенцето да са винаги щастливи и очите им да блестят от радост като нови монетки, но сега аз искам да благодаря на истинските майстори в с своята работа, на тези, които винаги изпълняват поръчките, на тези, без които този празник нямаше да се осъществи. Госпожа Риате, лорд Найтес, аз вдигам този тост, първия тост в живота ми, за вас! За вашия успех, за вашата кантора, за това, че „ДеЮре“ я има и в нея работят честни и отговорни майстори на своя занаят. За вас!
Ние с Юрао потресено се спогледахме, приятно ни беше толкова, че просто нямахме думи, и малката гномка беше толкова мила и трогателна…
-Благодаря – с искрено признание каза Юрао, - за нас с моя партньор вашите думи значат много.
Ликаси кимна, а аз, изпивайки, като всички останали, виното до дъно, изведнъж си помислих – нима гномите не забелязват, как се различава от техните дечица тази гномчица? Не, не външно, но докато другите гномки и гномчета играеха и се смееха скупчени, то дори погледът на Ликаси вече беше като на възрастна.