След това отново засвири музика и всички отново се впуснаха в танц. И пак, и пак, и пак. Ние се въртяхме на едно, на друго, на трето хоро, и независимо от това, че Юрао пиеше половината вино вместо мен, главата ми отдавна се беше замаяла, лицата на гномите – брадати и не много, се сливаха в разноцветен калейдоскоп, но на нас просто ни беше много, много весело, а след това изведнъж изпуснах ръката на Юрао. Тъй като до сега през цялото време се държах за него и танцувахме само заедно, това, че вече не усещах ръката му, ме накара да се спра объркано, опитвайки се да си подредя мислите…
-Гномските сватби определено не са подходящи за млади адептки – прозвуча насмешлив глас и мен, придържайки ме за раменете, властно ме поведоха нанякъде.
Понякога, дори само една глътка свеж въздух е живителна, така че, когато се озовахме на улицата, аз, вдигайки поглед към звездите, вдъхнах с пълни гърди, чувствайки как от прохладната, напоена с аромат на цъфтящи дървета вечер, още повече ми се завива свят. И въпреки всичко ми беше толкова хубаво. Само ако можех и да стоя здраво на крака…
-Леко, леко – мен отново ме придържаха, - всъщност, на мен ми е приятно да те прегръщам.
Нещо явно не беше наред. И Юрао никакъв не се мяркаше. Защо ли? С Юрао ми беше някак по-спокойно и дори се чувствах по-уверена, и…
-А къде е Юрао? – със заплитащ се език, се поинтересувах аз.
Въпросът ми увисна във въздуха. Трескаво се замислих и реших, че щом това не е Юрао, не е и дроу, а някой друг. Кой?! И внезапно ме осени – Даррен Еллохар! А да ме е страх? Не-е-е, на мен, кой знае защо, ми беше толкова смешно, че раменете ми се разтърсваха от едва сдържан кикот. Просто аз изведнъж си спомних, че ние сме на гномска сватба, а на нея всички трябваше да танцуват. И на мен ми беше добре, аз бях с Юрао, а на лорд-директора на Школата за Изкуството на Смъртта, най-вероятно му се беше наложило да танцува с някоя гномка! О, и къде са ми били очите, че не бях забелязала такова нещо?!
-Дея? – разтревожен въпрос.
Избухнах в смях, неспособна да се сдържа. Аз, всъщност, и на крака не можех да се държа, а пред очите ми се въртеше нарисуваната от въображението картинка, на която Еллохар подскача и се върти из залата с гномка, която едва му стига до кръста… И докато аз се кикотех, гномката във въображението ми се превърна в гном с дълга, като на онези жреци, брада, която метеше по пода…
-Да-а-а… – проточи Еллохар, обръщайки ме с лице към себе си и прегръщайки ме, а когато аз притиснах лице към гърдите му и продължих весело да се кискам, установи: - Та ти си безобразно и съвършено пияна, Риате.
Навярно. Аз се отдръпнах, отметнах глава и погледнах отново към небето. Небето танцуваше заедно с мен… Разперих ръце и затворих очи – вятърът ме подхвана, завъртя ме, облъхвайки лицето ми. Вятърът също танцуваше с мен. Не танцуваше само Юрао и това ме смущаваше. Спирайки, се огледах – по някакъв начин се бяхме озовали в тази част на площада, където цъфтеше „Алеята на веселия покойник“, а това бяха около двеста крачки от ресторацията „Златният феникс“. За сметка на това, разбрах защо го нямаше Юрао.
-Юр ще ми се разсърди – стараейки се да говоря членоразделно, произнесох аз.
И опитвайки се да се ориентирам в пространството, се запътих към ресторацията, в която музиката гърмеше така, че дори тук се чуваше – горките прилепи.
-Леко, леко – аз се опитвах да вървя, но кой знае защо, не се получаваше, - ти си пияна, Дея.
Той май нещо подобно вече беше споменал, но в този момент, не можех да си спомня какво именно. Но все пак, Еллохар ме пусна да стъпя, продължавайки да ме придържа за раменете, а аз си спомних:
-Ами, изтрезнейте ме. Вие нали умеете там няка… ик.
И обръщайки се, се взрях в магистъра. Еллохар, се усмихна тъжно, явно на някаква своя мисъл, погледът му се плъзна по яката на роклята ми, аз си спомних, че тоалетът ми не е никак скромен, и там яка като такава просто няма и смутено отстъпвайки, помолих:
-Хайде да се върнем – усещането за полет стремително ме напускаше, изведнъж ми стана хладно и неуютно.
Огледах се отново, обгърнала раменете си с ръце, продължаваше да ми се вие свят, но вече изобщо не ми беше весело, а ми ставаше все по-студено и по-студено.
-М-м-м, не ти го препоръчвам – прозвуча изведнъж смразяващият глас на Еллохар.
И студът отстъпи. Около мен отново беше топлата пролетна вечер, ароматът на цветята и аз се стоплих моментално, но ръцете си не отпуснах – в тази рокля, пред магистъра, се чувствах много неуютно.