-Трябва да с връщам – тихо напомних аз. – Юрао…
-Измет остроух – изведнъж изсъска лорд-директорът на Школата за Изкуството на Смъртта.
-Какво? – изумих се аз.
В отговор прозвуча раздразненото:
-Дея, никоя прилична девойка не пие от една чаша с мъж, освен ако той не й е любовник – мрачно ме просвети той.
Вярно е, че тази вечер бях пийнала, а и пролетта и ароматите ме замайваха, но някаква нелогичност в думите на магистъра ме накара да попитам:
-Прилична и с любовник? А приличните момичета имат ли си любовници?
Погледът на лорда се вледени, но нищо не беше в състояние да спре адептката на Академията на Проклятията по пътя към истината:
-Ако е прилична, значи е без любовник, или е неприлична, но с любовник, или…
-Дея!
-Приличната, тя е с любимия си – една Бездна знае какво ме беше прихванало, но не можех да се спра, - а ако е любим, то…
Лорд Еллохар изведнъж се оказа недопустимо близо, аз се намерих притисната в ръцете му, а той простена:
-Аз не мога без теб… - още един стон и той ме стисна толкова силно, че не можех да си поема дъх, - не мога, Дея… - и утробно изръмжаване, - не мога…
Замря, дишайки тежко, притискайки ме болезнено в обятията си.
-Аз обичах Василена, Дея – той отново заговори с дрезгав, глъхнещ глас, - но можех да си представя живота си без нея… Достатъчно ми беше да зная, че тя е щастлива, че е жива и живее добре, на мен това ми стигаше… А сега – не мога.
Усещайки как неистово бие сърцето му, колко тежко беше дишането му, аз се опитах да се отдръпна, но вместо да ме пусне, Еллохар отново простена:
-Отначало – просто симпатия, неясна, едва доловима и странни мисли нощем: „Защо ли си мисля за нея?“. Защо? Опитах се да те забравя още първата нощ. Почти те бях изтрил от мислите си сутринта… но когато отново дойде нощта, ми се присъниха косите ти, Дея… - хрип, и с ръмжене, - сънувах очите ти, Дея, и тънех в тях…
Вдигналият се вятър хвърли към нас разноцветни листчета от съцветията на дърветата, завъртя се във вихър около нас, като че играейки си, и се понесе нанякъде, а Еллохар отново простена:
-И аз знаех чия си ти… Знаех от самото начало, още тогава, когато в очите ти, при вида на Тьер, се криеше само страх. Знаех – глуха въздишка, - всичко знаех… Но все по-често се улавях, че си спомням за невзрачната адептка на Академията на Проклятията.
Тих, злобен смях, и с горчивина и подигравка над самия себе си, прозвуча:
-Аз толкова дълго се опитвах да оправдая интереса си към теб със загриженост за годеницата на приятеля си… Пред самия себе си оправдавах… Сам себе си мамех, Дея, аз толкова старателно убеждавах себе си, но не можах да се самозалъжа.
О, Бездна, и какво трябваше да правя с всичко това? Какво трябваше да правя с това признание и с тези чувства?!
-Магистър Еллохар… - подхванах аз.
Пусна ме в същия този миг. Разтвори обятия, отдръпна се, обърна се, и сега стоеше с гръб към мен, взирайки се в тъмнината пред себе си.
Някъде там, в друг живот, в друг свят, се разнасяше звука от ударите на бойните брадви, силната музика, далечния смях. Някъде там… а тук – тишина, ледът на отчаянието му и моето безсилие да направя каквото и да било. Аз просто стоях и не знаех какво да правя… Искаше ми се да се обърна, да си тръгна и никога повече да не чувам за него, искаше ми се да забравя и да не си спомням, искаше ми се… каквото и да било друго, стига само да не ми се налага да стоя тук и да се чувствам виновна. За какво? Нямах представа…
-Знаех, че да обичаш боли, но не си бях представял колко… Тази болка ме убива, Дея, но болката е нищо в сравнение с ревността… Да зная, че ти си с него, че той те прегръща, докосва кожата ти, целува тези твои коси с цвят на зряла вишня… Да, зная го и изгарям жив, без да мога да се събудя от този кошмар… - горчива усмивка и зло: - Но ето, ти пред очите ми се прегръщаш с дроу и делиш виното в чашата си с него! Та аз ще го убия, Дея! Аз просто няма да мога да се сдържа, ще откача и ще го убия!
И като подигравка, именно в този момент, се разнесе гласът на Юрао:
-Дея!
Еллохар бавно се обърна в посока на вика. Бавно, но във всяко негово движение прозираше заплаха и аз се изплаших за партньора си, обля ме такъв ужас, че хвърляйки се към лорд Еллохар, му преградих пътя, само и само, за да го спра. И ако можеше да има постъпки, за които да съжалявам, това беше една от тях.
-Даррен, умолявам ви – прошепнах аз.
И чух дрезгавото:
-Повтори!
Аз трепнах, опитах се да отстъпя… Вихър, удар, и както тогава, в таверната в Световете на Хаоса, аз се намерих притисната към дърво, а лорд Еллохар, навеждайки се, изръмжа:
-Повтори…
И аз повторих:
-Ще ви прокълна.