-Тогава, няма да ти покажа – нагло отсече той.
Аз се усмихнах, протегнах ръка, допрях я до бузата му, Риан се усмихна в отговор… Понякога имах усещането, че зад гърба ми израстват криле и аз мога просто да се възнеса в небето от щастие. От невероятното, огромно, препълващо сърцето ми щастие…
-Ако продължиш да ме гледаш така, ще се разтопя – предупреди магистърът.
-Или ще пламнеш? – предположих аз.
-Сериозни опасения да се превърна в купчинка пепел се появяват всеки път, когато ти със стон произнасяш името ми – прошепна Риан, - а когато, ето така, възхитено и възторжено ме гледаш аз просто се топя.
-Не мога да те гледам другояче – честно си признах аз. – Колкото повече те опознавам, толкова повече ти се възхищавам и…
-Тогава сме в еднакво положение – комплименти в свой адрес Риан не търпеше даже от мен. – Та какво реши за бала?
Сутрешното пролетно слънце заливаше кабинета на лорд-директора с ярка светлина, през отворения прозорец се чуваше чуруликането на птиците, шумът на вятъра в почти напълно раззеленилите се клони и се разнасяше ароматът на цъфтящите алеи на Ардам. Пролетта беше любимият ми сезон. И магистър Тьер, в черен строг костюм, със събрани коси и загадъчна усмивка – най-любимият ми мъж във всички светове.
-Нали току що се сдоби с безрезервното ми „да“ за бала! – напомних аз, закопчавайки якичката на ученическата си униформа.
-Да, сдобих се – не отрече Риан, - и от една страна, безкрайно ми харесва мисълта, че целувките ми те подлудяват, но от друга… Аз наистина имам нужда от теб там, сърце мое.
-Наистина ли?
-Дея – нежна целувка, - в противен случай, аз бих те оставил в академията, тя е непристъпна. Но като се имат предвид резултатите от разпита на Алитерра…
Той не продължи започнатата фраза, но лицето на магистъра в миг потъмня и той отмести поглед. За тъмните лордове, предателството на някой от втория им кръг, винаги е сериозен удар.
-Всичко ще е наред – прошепнах аз.
-За нас с теб – дори нямам съмнения – тих отговор и нервното: - Но бих искал да зная, колко още животи ще принесе в жертва тази безумна компания от проклятийник, морска вещица и поне един тъмен лорд. А като максимум, аз подозирам поне двайсетина участници.
Не знаех какво да отговоря. И затова, протягайки се, просто прегърнах любимия си.
На вратата се почука, раздаде се предпазливия глас на лейди Митас:
-Лорд-директор, тук при вас…
Аз моментално скочих от перваза, Риан оправи дрехите ми и се върна зад бюрото, за да произнесе на висок тон:
-Влезте, Риате, вие сте свободна.
Аз се шмугнах през вратата, покрай лейди Митас, която ме огледа с подозрителен поглед и едва не се сблъсках с висок, широкоплещест мъж със сламено-руси коси до раменете. Тази коса, широката брадичка и черният костюм бяха единственото, което забелязах, тъй като нямах никакво намерение да се вглеждам в посетителя на лорд-директора.
-Извинете – измърморих, без да вдигам поглед.
И понечих да го заобиколя, но той неочаквано ми прегради пътя и с тих, много странен, леко вибриращ глас, загадъчно произнесе:
-Вие не ме ли познахте?
Аз отметнах глава, удивено разглеждайки лицето му. Всъщност, смътно познати ми бяха черните, леко мъждукащи очи, но въпреки това…
-Извинете, наистина ли се познаваме? – предпазливо попитах аз.
Мъжът се усмихна и аз неволно се усмихнах в отговор, помисляйки си моментално: „инкуб“. И просветна картинката от спомените – същият този мъж лежи на легло и единствен от всички присъстващи Безсмъртни е свалил маската си от непрогледен мрак.
-Спомнихте си – досети се той. – Много се радвам да видя отново милата и скромна годеница на лорд Тьер.
Лейди Митас се тръшна на пода в безсъзнание.
-О, Бездна! – изругах аз, предчувствайки колко ще ми бъде весело от клюките, които ще плъзнат по академията.
Лейди Митас я вдигна приближилия се Риан, и независимо от масивните форми на секретарката, я отнесе с лекота до диванчето до стената, сложи я да легне и ми изкомандва:
-Вода.
И докато аз наливах от каната в чаша, между двамата Безсмъртни се състоя странен разговор.
-Сахе нкааврае? – произнесе Риан.
-Дое есшаа – отвърна инкубът и прекоси стаята.
Това, което се случи по-нататък накара чашата да се изплъзне от ръката ми! Защото едва светлокосият се приближи към магистъра, дясната му ръка започна да изпуска странна виолетово-синя светлина. Риан протегна насреща лявата си ръка… дланта на инкуба покри ръката на лорд Тьер… Светлината бавно претичаше от единия Безсмъртен в другия…
Когато инкубът се отдръпна, лорд-директорът остана да стои, затворил очи и без движение, а след това прозвуча глухото му: