-А какво именно? – реших да уточня аз.
-М-м-м, какво да викаш ли? Трябва да изкрещиш нещо вдъхновено.
-Например? – едва ли някой беше в състояние да ми обясни защо се усмихвах.
-Например: „Да ме погълне Бездната“.
-А защо мен?
-Ами-и-и – дроу се усмихна, - защото така твоят целувач като минимум ще се удиви най-искрено от такъв обрат на събитията.
-А като максимум?
-Като максимум, ще се позамисли дали си заслужава да те целува, такава откачена, а за теб ще е по-добре, ако сам се откаже, съгласи се.
-Съгласявам се – сега вече усмивката ми наистина беше искрена и широка.
Ние вече вървяхме към ресторацията, когато аз улових с ъгълчето на окото си неясно сияние и се досетих – Еллохар беше чул всичко! Първото, което усетих, беше страх за Юрао, Еллохар и така не го обичаше кой знае колко, а сега…
-Дей – партньорът ме побутна км вратите на ресторацията, - да вървим.
На сватбата се върнах в тревожно настроение, и като че ли като отражение на моите чувства, започна „Брагш“ – сватбеният танц на гнома – войн. Това изглеждаше приблизително така – под ритмичните удари на все същите бойни брадви, по все същите дрънчащи щитове, господин Ойоко започна своя танц-бой, нападайки невидим противник и нанасяйки му удари.
-Една от най-древните традиции – съобщи ми Юрао, навеждайки се и практически крещейки в ухото ми, тъй като какофонията беше невъобразима. – Танцът на съпруга и война уж изпъжда злите духове от дома и от семейството.
-Или демонстрира на враговете какво ще им се случи ако… - добавих аз.
-Или така, да – съгласи се Юрао, и след няколко минути гледане, добави: - А бе, да ти кажа честно, ако бях на мястото на враговете му, вече щях да съм се разтреперил от страх.
-Аз и на мястото на духовете, бих си плюла на петите.
Отначало, всички мълчаха, след това, някак постепенно, започнаха да пляскат и да тропат с крака в такта на мелодията. Танцът омагьосваше и увличаше със своята първична сила, със смисъла си, с някакво диво очарование, и аз самата не бях забелязала, че пляскам заедно с всички останали. А когато мелодията затихна, въздухът като че ли продължаваше да трепти от напрежение, за това пък, на мен ми беше някак по-леко и по-спокойно на душата.
Следваше танцът на невястата. Красив, с мелодична музика, спокоен и плавен, а когато той свърши, поканиха всички на масата – значи вече беше полунощ.
На масите се разполагахме според сложените пред всеки прибор картички – всеки намираше мястото си. Моето, както и беше предположил Юрао, се оказа до лорд Еллохар, и независимо от всички опити на партньора да седне между мен и магистъра, аз бях по-бърза.
-Дей, какви ги вършиш? – изсъска Юрао.
-Не съм уверена в способността на магистъра да се сдържи, що се отнася до твоя живот – наложи ми се да обясня.
Лорд Еллохар закъсня за началото на трапезата – появи се, когато всички вече вдигаха четвъртия тост. Аз усетих присъствието му като порив на вятъра зад гърба, а когато се обърнах, той вече сядаше, без да ми хвърли дори един поглед.
Но едва към мен се приближи сервитьорът, за да ми напълни чашата, като на всички останали, Еллохар произнесе с леден тон:
-Дамата не пие.
Той дори не погледна към момчето, но то веднага си тръгна.
-Сок? – невъзмутимо предложи магистърът.
-Да, благодаря – нервно отвърнах аз.
-Правило първо – поглед към мен, уморено подобие на усмивка, - в двореца на императора не позволявай на никого, освен на Тьер да се грижи за теб. Под „да се грижи“, имам предвид – той напълни чашата ми, - всичко, което касае обезпечаването на твоя комфорт.
Юрао ме погледна, хвърли поглед и към Еллохар, но си замълча, и обръщайки се към съседа си от другата страна, гном, естествено, започна въодушевено да обсъжда някакъв седемпроцентен банков влог.
Стана един от седемте поканени старейшини, пожела благополучие и богатство на младоженците, този тост го отбелязахме със ставане на крака, а когато седнахме, магистърът продължи:
-Ти абсолютно не умееш да танцуваш. Но проблемът дори не е в умението – ти си толкова скована в движенията, че това привлича вниманието. Нуждаеш се от уроци по танци.
Поднесоха мариновано месо в гъбен сос – сигурно много вкусно, а на мен… на мен, кой знае защо, вече изобщо не ми се ядеше.
-И да – Еллохар взе подноса, собственоръчно сложи няколко парченца месо в моята чиния, - още едно правило – в двореца не позволявай на никого да се обръща към теб на „ти“, това е признак, че го допускаш във втория си кръг.
-Лорд Еллохар, аз не съм демон – тихо напомних аз.
-Това не означава, че ти си личност второ качество – мрачно ми съобщи той.