-И какво ще се случи, ако стане всеобщо достояние това, че адептка е използвала проклятие?
-Ще бъда изключена – в това състояние, даже подобно нещо ми беше безразлично.
Леко повдигната вежда, а след това умореното:
-Нямаш ти съвест, Риате.
Аз пристъпих към масичката, седнах в креслото, което ме очакваше и спокойно отвърнах:
-С вас се налага да забравям за нея доста често, също както и за елементарното възпитание.
-Както когато ме заключи в кантората? – насмешка, но като че ли най-вече над себе си.
-Да.
Проклятието беше изключително неприятно, сега мен все по-силно ме сковаваше хладно безразличие. Безразлично ми беше всичко – красотата на градината, подухващият ветрец, нощта, магистър Еллохар, дори факта, че се намирах тук… Но ми беше неприятно и студено.
-Подло е, Дея – Еллохар скръсти ръце пред гърди, - ти прекрасно разбираше, че няма да ми е трудно да потисна проклятието.
-Но е невъзможно да се потисне откатът – безразлично напомних аз.
-Наясно съм.
Ние помълчахме, след това, навеждайки се леко напред, Еллохар изведнъж попита:
-Ти каза: „Използвах четири от осемте потока“, а ако беше използвала всичките осем?
-Действието му щеше да продължава цяло денонощие – колко беше странно нищо да не чувстваш, абсолютно нищо…
-Да? Хм… а ако се използва и онази формула на закрепителя?
Аз се замислих. В моето състояние беше много леко да се размишлява, аз мислено разложих схемата на проклятието на съставните й части, пресметнах и определих потоците, и след няколко минути отвърнах:
-Повече от четири денонощия.
Еллохар се замисли, почуквайки с пръст по повърхността на масичката. Ако можех да съдя, той вече успешно беше потиснал проклятието, можех само да му завиждам.
-Още един въпрос, следи от това проклятие, могат ли да се открият у… висш лорд?
-Не – отвърнах веднага аз, а след това поясних – очите практически нямат влага, нереално е да се забележат други признаци, ако не знаеш какво да търсиш.
-Ето каква била работата – с интерес ме погледнаха. – Кога ще ти се върнат емоциите?
-Към изгрев слънце.
Проблесна усмивката на Еллохар и практически веднага избухна синият пламък.
Това беше странно място – ярко осветление, белоснежни каменни стени с вставки оникс, което означаваше, че тук е безполезно да се произнасят проклятия и поръсени с алени капки кръв с тъмна сърцевина. Всъщност, за погледа ми беше достъпна само част от стената, да видя останалото не ми позволи Еллохар, удържайки ме за раменете, за да не мога да се обърна.
-Аз помолих да не се престаравате! – прозвуча ядосаният глас на магистъра.
-Вие помолихте, но…
Изплашените оправдания Еллохар прекъсна с язвителното:
-Вие нали знаете колко обичам, когато се игнорират молбите ми. Имате минута на разположение.
Странно, на мен дори не ми беше любопитно какво именно се случваше там през тази минута. Просто стоях и равнодушно зяпах в стената.
-Такава не ми харесваш – изведнъж произнесе Еллохар.
-На мен самата ми е неприятно – безразлично отвърнах аз.
Измина определеното от магистъра време и лорд-директорът на Школата за Изкуството на Смъртта ме обърна с лице към присъстващите. В ярко осветената каменна килия присъстваха шестима адепти на смъртта, двама лордове с нашивки на тайните служби и един гол до кръста, прикован към стената лорд от човешката аристокрация.
Внезапно усетих ръцете на Еллохар на талията си, устните му, които се плъзнаха от слепоочието ми надолу, а след това чух дрезгавото:
-Когато Тьер върви по някаква следа, от него е практически невъзможно да се избяга. Ето и тази отвратителна гадина не е могла. Погледни този лорд внимателно, Дея, именно той е предал сведенията с кого именно и къде ще се среща Тьер. Помниш ли таверната, пълна с умъртвия?
Аз кимнах.
-Имаш възможността да видиш този, който е виновен за гибелта на трийсет и осем абсолютно невинни граждани на империята. Въпроси?
-Един. Вие още дълго ли ще дишате в ухото ми? Неприятно е.
Мен бавно ме пуснаха. Стана ми по-леко и аз зададох втория си въпрос:
-Вие ме доведохте тук просто, за да погледна в очите на „отвратителната гадина“, така ли?
-Риате, ти ме плашиш – тихо си призна магистърът.
-Откат – лаконично отвърнах аз. – Та защо?
-Те пренесох?
-Да.
Забавно беше, как присъстващите местеха поглед от мен към магистъра и обратно, в такт с репликите ни, все едно следваха с очи подскачащо топче.
-Проклета Бездна – измърмори магистърът. А след това към някой друг: - Кейсар, обясни й, аз с нея в такова състояние, не мога да разговарям.