Той придвижи книгата към себе си, прелисти няколко страници и посочи едва забележимите браздички. Преместих поглед от Тесме към книгата. Аз това не го бях забелязала, бях прекалено заета с разшифроването на ритуала и с търсенето на руни, който подхождат най-добре на съхранилата се в паметта ми схема.
-Не разбирам – простена Тесме, - и ми е много трудно да осъзная, че… Прекалено много знания, Дея, прекалено много възможности…Страшно ми е дори да си представя, че бих могъл да имам отношение, към онази формула на катализатора, например…
Е, какво пък, опитах се да го утеша както мога:
-Не е във вашия стил, магистър Тесме.
Преподавателят с недоумение ме погледна. Наложи се да поясня:
-Формулата е проста, по принцип, използването и е по силите на всеки, а вие винаги се стараете да усложните материала, на първо място, с цел да го защитите от неподготвени или случайни личности.
Тесме се замисли, кимна и отново се върна към книгата. Прелистваше я внимателно, с видимо очакване за нещо лошо преглеждаше всяка страница. Аз се приближих още повече и сега стоях зад рамото му, също разглеждайки книгата.
-Та значи – конвулсивна въздишка, - къде казваш, че офицер Найтес е намерил тази книга?
Сега вече бях просто длъжна да споделя истината, която до този момент не бях разказала дори на професора:
-Листар.
Ръцете на Тесме забележимо се разтрепериха, и гледайки ме ужасено, уточни:
-Островът на морските вещици?
Мълчаливо кимнах. Нямаше начин да бъде описано изражението на лицето на магистъра – ужас, неверие, осъзнаване, откровен страх. Понятието „страх“ и Вилиам Тесме до този момент винаги ми бяха изглеждали несъвместими, а сега изведнъж забелязах, че магистърът всъщност вече не е толкова млад и е действително ужасно уплашен.
Изви се ален адски пламък. И почти веднага избухна и ярко син. Да, аз изобщо не очаквах появата на лорд Еллохар. За сметка на това, магистърът явно се радваше да ме види и първото, което се разнесе от устата му, когато стремително излезе от огъня, беше:
-Дея, скъпа, Еа ти предава пламенни поздрави.
-Тъмни, лорд Еллохар – смутено отвърнах аз, без да откъсвам поглед от адския пламък.
Риан се появи със закъснение и затова не чу думите на магистъра. Лорд-директорът ме погледна и каза на магистъра на Смъртта:
-Провери.
-Продължаваш да настояваш, че са му трили паметта, така ли? – ехидният тон на лорд Еллохар изобщо не ми хареса.
-Тесме е лишен от магия, но не и от знания, него не е толкова лесно да го манипулират, това да не ти е някой гном – доста рязко отвърна лорд-директорът. – Единственият вариант е „Ръката на смъртта“, дванайсето ниво.
Неодобрително поклащайки глава, директорът на Школата за Изкуството на Смъртта бавно, и някак предизвикателно, се насочи към магистър Тесме, който обаче, гледаше не към него, а към Риан. И именно към лорд-директора се обърна с трогнатото:
-Благодаря.
-За какво? – тонът на лорд Тьер беше леден.
-Вие нито за миг не сте се усъмнил в моята преданост – глухо отвърна Тесме, преглътна и добави: - Аз самият се усъмних в себе си, а вие – не. Това значи много за мен.
-Вие сте достоен за доверието ми – с леко кимване произнесе магистърът и се обърна към лорд Еллохар: - Давай, нямам време. Чакат ме.
Директорът на Школата за Изкуството на Смъртта разпери ръце и подигравателно уведоми:
-Не смея да те задържам.
Погледът на Риан към приятеля му беше един такъв, недоволен, този към мен – въпросителен. Аз се усмихнах в отговор и казах:
-Аз ще вървя на лекцията на лейди Орис.
Изви се адски пламък.
Явно наистина го чакаха и нямаше време. Интересно, каква информация му беше предал Безсмъртният? Много би ми се искало да узная.
-Е, всичко най-кошмарно – измърморих аз, отивайки към чина си, за да си взема нещата. Междучасието вече би трябвало да е свършило, а след него по програма имахме лекция по Любовни проклятия.
Но в момента, когато взех учебниците и тетрадката си, прозвуча тихото:
-Остани.
Аз направо замръзнах, без желание да вярвам в чутото. Но след това магистърът на Смъртта произнесе и:
-Моля те…
И молбата не беше само в думите – прозираше в гласа, в интонацията и дори в недоизказаното. Бавно се обърнах. Еллохар стоеше зад гърба на седящия Тесме и ме гледаше…
-Аз наистина закъснявам за лекция, магистър Еллохар – подхванах аз.
А той продължи да ме гледа. В погледа му вече нямаше молба, имаше болка, тъга и някакво бездънно отчаяние. И аз прекрасно разбирах, че след това ще съжалявам за мекосърдечието си, но ако трябваше да съм откровена, Еллохар нито веднъж не ми беше отказвал, така че и аз нямах право да му откажа…