-Ти съвест имаш ли?
Аз не му отговорих, отговори му Нурх:
-Няма тя съвест, няма – и така укоризнено към мен: - Госпожа Риате, ама нали ви казах да носите лентата! Вие какво? Съвсем ли не осъзнавате опасностите?
И скромната адептка на Академията на Проклятията избесня:
-Слушайте, вие… - не, аз все пак не паднах толкова ниско, че да крещя оскърбления насред улицата.
А те чакаха.
И дори бяха готови да ме слушат. И лицата и на двамата бяха такива заинтересувани! Дори очичките им блестяха.
-Идете в Бездната! – уморено се троснах аз.
Неодобрително поклащайки глава, офицер Найтес зададе провокационен въпрос:
-Дея, ти майка ми спомняш ли си я? – аз отворих уста, а той: - Ще си я припомниш. Ще прощаваш, партньор, но тя е единствената, която ще те облече както трябва за времето, което ни остава. Аз Ри бих помолил, но тя сега е толкова разсеяна, че и ноктите си лакира в различни цветове, така че…
И мен просто ме напъхаха в каретата.
-Можеш да нарушаваш, ще те покрия – увери кентавъра Юрао.
Нурх стартира от място с такава скорост, че се усетих сплескана назад в облегалката и даже не успях да се възмутя. Носехме се така, че пейзажът се превърна в едно размито петно!
И някак прекалено скоро Юрао каза:
-Стой – и предвидливо ме придържа, за да не си разбия носа при рязкото спиране, но за сметка на това ме „окуражи“: - Край, пристигнахме, Дей, вече ми е жал за теб.
-Юр, това е най-обикновена сватба на гноми, какво страшно може да има там! – попитах аз.
Отивахме на сватбата на гнома Ойоко и онази същата гномка, която беше майка на поглъщащата живота Ликаси. Нямахме право да откажем, Юр се запъна, че това е много важно за репутацията на „ДеЮре“ мероприятие, и че там ще се съберат най-уважаваните семейства от гномската община, така че се налагаше да отидем.
-Ще ти дам аз на тебе „обикновена сватба“ – изсъска партньорът, слизайки от каретата и помагайки и на мен да се измъкна. – Това е първата сватба, на която ни канят като представители на кантората! И ние там не сме просто Дейка и Юр, а „ДеЮре“ – професионални частни следователи, така че, трябва да изглеждаме представително.
-Ти сега за какво намекваш? – реших да уточня аз.
С Юрао влязохме в двора на неговия дом, той със странно виновно и прокрадващо се движение заключи вратата, след което се обърна с лице към къщата и кой знае защо, злорадно викна:
-Мамо!
Сигурно така се чувства човек, когато насреща му се носи лавина… Лавината беше остроуха, масивна, и многобройна… Там беше не само „мама“, към нас се спуснаха още шест тъмни елфийки! Високи, жилести, широкоплещести!
-Тя ли е? – с треперещ глас попита първата от тях, златоока.
-Тя е! – тържествено възвести Юрао.
-Кой? – изумено попитах аз.
-Това е, свършено е с нея, ще я изядат – измърмори надничащият през цепнатина в оградата Нурх.
Юрао, навеждайки се към ухото ми, прошепна:
-Извинявай, Дей, аз нямах избор.
Аз още не бях осъзнала в каква Бездна ме е забъркал, докато две от тъмните елфийки не се спуснаха към мен, не ме подхванаха от двете страни и не ме поведоха към къщата, обсъждайки ме в процеса на движение:
-Слабичка е.
-И грозничка.
-Чистокръвна човечка.
-Кожата е прекалено бяла…
-И изобщо не е кой знае какво, да си кажа правичката.
-Я млък! – ревна майката на Юрао, - главното е, че има някаква! Когато синът ти е вече на двайсет и седем, дори не гледаш кого ти е довел в къщи, важното е, че е довел някого!
И тогава аз се досетих.
Опитах се активно да се изкопча, но ме държаха здраво и неумолимо. И тогава издадох отчаян вопъл: „Ююююр!“
-Детенце – изсъскаха ми, - годежът ви е след десет минути, няма време за писъци.
-Не, вие грешите, вие… опитах се поне някак да се възпротивя.
-О, не-е-е! – простена майката на Юрао, - ако и тази избяга, аз няма да издържа! Ще се самоубия! Ще се тресна в стената и там на място ще остана… Какво чакате, това ни е последният шанс за сватба, а вие! Мърдайте!
След десет минути аз стоях посред гостната на семейство Найтес в елегантна тъмно-лилава рокля с откровено деколте, с навита на къдрици и вдигната във висока прическа коса, гримирана така, че сама не можех да се позная в огледалото, независимо, че онази от отражението изглеждаше красиво, трябва да призная. А освен това, бях и на токчета. Токчетата бяха високи, но тъмните елфийки продължаваха да са по-високи от мен. а освен това, те бяха щастливи, толкова щастливи , че изглежда бяха готови да обичат целия свят, включително и мен.
-Ето, вижте че е красива – нареждаше майката на Юрао.