Аз отначало се разсмях, след това погледнах дроу, а накрая реших предпазливо да попитам:
-А при гномите, които само по дух са гноми, същото ли е?
-Стига, Дея, - Юрао скочи от бюрото, - аз съм още млад, това първо, изобщо не съм богат, това второ, и да тръгваме към Шутан, а на връщане ще минем и през кожаря - трето. Хайде, хайде, ставай, работата не чака.
И той се втурна към вратата. Без да казвам нищо, демонстративно не помръднах от място. Може и на някого да му е все тая, но аз не можех да забравя седемнайсетте загинали сред развалините на „ЗлатоСреброИнвестБанк“ гноми.
Партньорът осъзна, че не тичам след него при първо подсвиркване, чак когато отвори входната врата. Удивено се огледа, хвърли ми недоумяващ поглед.
-Стига ми толкова – започнах аз възпитателната си реч.
-Ние още не сме започнали! – възмути се той.
-Ние няма да търсим мага! – продължих аз.
-Естествено, че няма, нали никой няма да ни плати за това – реши да ме утеши Юрао. – Да вървим, Дей.
И той стоеше на вратата, целият в черно, както обикновено, със знака на Нощната стража на гърдите, със златна коса, събрана във висока опашка, която откриваше острите му уши и ме гледаше със златните си очи… Както винаги!
-Дей, няма да се пъхаме повече между шамарите – и бях сигурна, че лъже, при това най-нагло.
Мълчаливо и укоризнено го изгледах.
-Да върви в Бездната този маг, Дей! Кълна се е-е-е - той се позамисли, - така, за какво не ми е жал? А, ето кълна се в твоята академия!
Продължих да си седя.
-Дей, наистина ли не ти се иска да откриеш тази гадина, заради която толкова народ си отиде, а и колко още можеха да ритнат камбаната? – реши да смени тактиката партньорът. – И какво, така и ще си живеем, знаейки, че ние на тази мърша едва ли не всеки ден й желаем „тъмни“?
Да, ако се погледнеше от тази страна, то Юрао имаше право за някои неща…
В този момент звънна звънчето на входната врата. Партньорът ми се обърна, за да види кой влиза и замря…
-Какво, остроухи, не очакваше да ме видиш, а? – дочу се насмешливият глас на Магистър Еллохар. – Между другото, ти с плешива тиква повече ми харесваше. Дея къде е?
Юр се прокашля, явно загубил дар-слово от чутото, и изтърси:
-Благодаря.
С известно учудване се вторачих в Юрао, който явно се беше засегнал – ушите на дроу са тема, която не е за обсъждане, но и не беше отвърнал на обидата.
-Хайде сега – приближавайки се подхвърли магистърът, - да считаме, че това е моето изискано отмъщение на… този вашия… бледен такъв, а, да, Мерос.
И Еллохар се изникна на вратата на кабинета ми, не особено вежливо отстранявайки Юрао от пътя си. Оказа се, че магистърът е облечен странно – в черна, обтегната като втора кожа риза, черни тесни панталони, необикновени, много високи, напомнящи чорапи, ботуши от мека кожа. И никакви опознавателни знаци. Косата изобщо му беше сплетена на плитка и преметната през лявото рамо.
-Е, тъмни, Дея – от прага заяви магистърът.
-И на вас кошмарни, лорд Еллохар – едва чуто отвърнах аз, опитвайки се да отгатна причината за посещението.
Сияеща усмивка и стряскащ въпрос:
-И как ти се стори на ръба на Бездната? Хареса ли ти? – усмивката му стана откровено заплашителна.
Чувствах се почти така, както когато Риан се спускаше от небето – не толкова ужасена, наистина, но ми беше също толкова неприятно.
-Всичко е наред, магистър Еллохар – опитах се да се усмихна, - не знаех, че и вие сте в течение на случилото се…
-Какво говориш, мила – той влезе в кабинета, застана пред бюрото ми, опря с в него с юмруци, и навеждайки се, произнесе: - Аз нали казах на Найтес да ме чака тук след час. Явих се в уговореното време и всичко… разбрах.
И такъв поглед, като че ли за случилото се бях виновна изключително и само аз…
Да, бях виновна, но…
-Магистър Еллохар – аз станах, - вие да не би да ме обвинявате в нещо?
Усмихнаха ми се и изкомандваха: „Сядай!“ с такъв тон, че аз седнах, преди изобщо да се усетя, че съм го направила.
-Слушайте… – опита се да се намеси Юрао.
-Що не си затвориш устата, клепоухи – без да се обръща му изръмжа Еллохар, след това приближи още повече лицето си към моето и изсъска: - Аз бях ли ти казал да не се пъхаш в тази работа!? Аз в прав текст ти обясних – играят най-силните, вас просто ще ви глътнат и няма дори да се задавят! Казвах ли ти? Хайде, Дея, стига си ме зяпала така уплашено! Казвах ли ти или не?!
-Да – прошепнах в отговор.
-И защо тогава се навря в тази каша?! – гласът на магистъра стана пресипнал и зъл. – За какво, Риате?! Приключения ли ти се приискаха? Омръзна ти да бъдеш сервитьорка, реши да разкриеш интригата на века и да се прославиш?!