Много, много жестоко. И аз чувствах, че очите ми са пълни със сълзи, а устните съм ги изхапала до кръв, но в казаното имаше зрънце истина, на мен наистина ми беше омръзнало да бъда невзрачна сервитьорка и ми харесваше това, че сега поне ме забелязват.
-Стига – това беше молба, но граничеше със заповед.
-Стига?! – язвително уточни Еллохар. – Радост моя, та аз дори още не съм започнал!
И защо ли не бях учудена? Хвърлих поглед към Юрао, той стоеше бледен и също не знаеше как да прекрати всичко това.
-Към мен гледай! – поредната заповед, на която се подчиняваш практически против волята си. – А сега да продължим! – сиво-сините очи изведнъж помътняха и засияха. – Какво знаеш за Сагдарат?
Не разбирах какво точно правеха с мен очите на магистъра, но отвърнах бързо точно и уверено:
-Нищо.
Лявата му вежда леко трепна и последва втори въпрос:
-Даентерра?
-Нищо – като курдисана отвърнах аз.
Юрао потръпна и разгневено се опита да протестира:
-Дайте да се разберем, магията на Изключителната истина е забранена!
Коварна усмивка плъзна по устните на магистъра и последва съвсем неочакван въпрос:
-Ти все още ли си годеница на лорд Риан Тьер?
Аз изтръпнах, постарах се да произнеса нещо като „това е моя лична работа“, но кой знае защо казах:
-Не…
Очите на лорд Еллохар престанаха да сияят моментално, но за сметка на това на лицето му цъфна широка сияеща усмивка.
-Риате, ти днес просто ме радваш! – ехидно подхвърли магистърът. – И на „стига“ се реши, и до истината не си се добрала, и даже си отказала на най-завидния ерген в Тъмната империя.
И той се изправи, тръгна към бюрото на Юрао, взе стола, постави го пред бюрото ми, седна, и качвайки крака на плота, нахално изкомандва:
-Разказвай!
Мълчешком, но откровено злобно, го погледнах. Пращайки ми очарователна усмивка, Еллохар съобщи:
-За разследването и за това, как сте се замесили в историята с Гнева на слънцето, можеш да пропуснеш. Тези неща аз и така частично ги знам, а и след това, със сигурност ще ми разкажеш всичко в подробности. А сега изключително ме интересува, как скромната адептка се е осмелила да откаже на великия лорд Тьер. Аз горя от нетърпение, Дея, не ме провокирай да използвам повторно забранена магия, не въвеждай твоя дроу в изкушението отново да къта истината от собственото си началство.
Аз нямах никакво намерение да разказвам каквото и да било, нито на Еллохар, нито на когото и да било другиго. Това си беше моят личен живот, и никога не бих се захванала да го обсъждам. В краен случай, можех да ида при Тоби и без да разказвам всичко, да помоля за съвет. Но да си признавам всичко ей така, особено пред този, когото Риан счита за свой приятел…
-Това е дълъг разговор, магистър Еллохар – подхванах предпазливо.
-Няма страшно, Риате - весело се отзова той, - аз тъкмо имам и свободно време, и съм се наместил много удобно. Разказвай!
Явно щеше да се наложи да прибегна до крайни мерки:
-Даррен – аз все пак го произнесох с усмивка, и когато нахалното изражение на магистъра се смени с удивено, попитах: - Чай ще пиете ли?
Сваляйки краката си от бюрото, Еллохар пробарабани с пръсти по облегалката и неохотно произнесе:
-Давай.
Бавно се изправих и помолих:
-Юр, ще ми помогнеш ли?
Дроу явно се зачуди, за какво ли й е помощ при приготвянето на чая на бивша сервитьорка, но кимна, стана и излезе след мен, затваряйки вратата, и чак едва след това изобрази недоумение в погледа си.
-Дело номер четири – с шепот произнесох аз и на пръсти се изнизах през приемната към изхода – майстора-кожар Рут и така нататък.
-Ти… - Юр се огледа към вратата. – Абе, давай по-бързо!
Вратата на кантората ние я заключихме, когато се оказахме отвън, а след миг Нурх вече препускаше към мястото на поредното ни разследване.
Каретата спря пред имение на улица „Горски неживи“, която беше на седем минути пеша от нашата кантора, и първото, което ни порази, беше лъскавият, направо параден, вид на зданието. Блестеше всичко – стъклата, перилата, стените, облицовката и даже гипсовите корнизи, които украсяваха входа.
-Духът-хранител явно е женски, и сигурно от гоблините – замислено произнесе Юрао.
-Да, да поддържат цяло имение в такъв идеален ред са способни само те – аз си спомних госпожа Жловис, - а сега, обясни ми, как в дом, с такъв дух-хранител, би могъл да се завъди домовик?
Отговори ми не партньорът, в разговора реши да се намеси Нурх:
-Как „как“? Всички знаят – кобилите са жалостиво племе.
-Аз бих внесъл корекция във формулировката „кобили“, но за нещо си прав – отвърна му Юрао. След това ме погледна, захили се и добави: - А за други неща – не.