-Дей, отива ти, честно – реши да ме ободри дроу.
Хвърляйки му мръщав поглед, още по-плътно загърнах реверите.
-А Ри, например, щеше да е във възторг – започна да ме убеждава Юрао, - красива е, белоснежна, като че ли за твоето телце е правена, как може да не ти харесва?
Мълчаливо забързах крачка. В ръцете на дроу се намираше пакетът с моята синя ученическа риза, аз просто не се осмелих да кажа на госпожа Рут, която беше създала дантеленото изделие, че искам да се преоблека отново в униформената си риза.
-Дея, наистина изглежда много красиво. Вижда се само дантелената якичка, а всичко останало ти скри под камзола – все още се опитваше да ме утеши партньорът.
-Като се върнем в кантората, ще се преоблека! – отсякох аз.
-В кантората ни чакат чая и Еллохар – Юрао също се намръщи.
Настроението ми съвсем се развали – изобщо не ми се искаше да се връщам в академията в този вид.
-При Шутан ще се преоблечеш – успокои ме Юрао. – Той там има отделни сепарета.
Чайната „До гората“ се намираше недалеч от нашата кантора и чаят им беше наистина великолепен, също както сбитена, брагата и даже танинът – ароматната ободряваща напитка с вкус на шоколад. Мястото беше известно, обичано от гражданите и много уютно. И затова дори не се изненадах, когато с влизането ни стана ясно, че има доста клиенти, и дори всички масички бяха заети. Единственото, което ме учуди, беше това, че вече ни чакаха:
-Офицер Найтес, госпожо Риате, а вие закъсняхте! – възкликна почтеният майстор Шутан, застанал зад тезгяха.
-Ами… - проточи Юрао, - тъмни.
-И на вас кошмарни! – гномът само дето не светеше от щастие.
-Ще ни трябва отделен кабинет за малко – продължи партньорът ми.
-Разбира се, как иначе – майстор Шутан енергично закима, - отделният ви кабинет е готов!
И той избърза пред нас. Юрао ме поведе след него, прошепвайки ми на ухото:
-Нещо тук не е чисто, той е прекалено доволен. Значи така, Дей, ти сега се преобличаш, а аз ще се опитам да разбера каква е работата.
Аз утвърдително кимнах, чувствайки се много неудобно в дантелената блузка.
Почтеният гном ни доведе до първия от частните кабинети, но Юрао не му даде да отвори вратата, открехвайки я първи. Аз се вмъкнах в полутъмното помещение, сграбчих пакета с ризата, който ми подхвърлиха с думите:
-Дея, побързай.
Вратата се отвори, а аз се заслушах в разговора, който Юрао започна с нахалното:
-Майсторе, какво става?
Гномът започна да обяснява пространно, подробно, засукано и тихо. Продължавайки да се вслушвам, аз припряно разкопчах куртката, преметнах я на стола и в момента, когато се заех да си свалям ризата, някой се опита да отвори вратата. Дърпайки дръжката яростно… Вратата не се отвори! Разбрах какво става, в момента, в който почувствах, че не съм сама в кабинета! В следващият миг потръпнах, защото нечии длани се плъзнаха по талията ми, прегръщайки и притискайки ме към определено мъжки гърди, а след това се разнесе хриплив шепот:
-Ти, честно казано, доста дълго се забави с чая, но тъй като се върна облечена в това – многозначителна пауза, - Риате, аз съм готов да ти простя.
Предпазливо, но много решително се опитах да се измъкна от обятията, а Юрао от другата страна на вратата също така решително се опитваше да влезе. В този момент всичко наоколо избухна в син пламък и аз разбрах, че се пренасяме, напускайки чайната и Юрао, който вече като че ли беше успял да отвори вратата.
Огънят пламтеше отвсякъде. Аз чаках, кога пламъците ще стихнат, защото в центъра на тази клада беше страшно дори да се диша, но магистър Еллохар все така продължаваше да ме прегръща!
Без да помръдне, без да казва нищо, но тежкото му, развълнувано дишане, говореше за най-лошото… за мен.
-Сърчицето ти бие невероятно бързо – до самото ми ухо прошепна магистърът, - толкова ли те е страх?
Страшно си беше. Да стоя до него си беше страшно. А и да се отдръпна се боях – крачка встрани, и щеше да ме унищожи бушуващият огън.
-М-м-м, мила, мога да твърдя само едно нещо с пълна увереност – никой няма намерение да те убива.
Страхът ми прерасна в ужас.
-М-м-магистър – опитах се да произнеса аз.
-Даррен – сладко ми прошепна на ухото.
Ужасът бавно, но безвъзвратно се стремеше да се превърне в паника. Не можех да не се досетя какво искат от мен, да си тръгна нямаше никакъв шанс - обкръжаващият ни пламък само се усилваше и неговият рев почти заглушаваше шумното дишане на лорд Еллохар…
-Моля ви, стига – промълвих аз.
-Наречи ме по име – прошепна магистърът, докосвайки лицето ми с устни, - моля те, наречи ме по име, Дея…