И като че ли просто беше перифразирал моя израз, но нещо в думите му изобщо не ми се понрави, и дори ме накара да застана нащрек.
-Колко ме радваш ти днес! – щастлив и доволен произнесе лордът. В следващия миг магистърът започна бавно, без да отмества поглед да се навежда към мен… И аз прекрасно разбирах защо го прави и какво ще последва, но едната му ръка, прегръщайки ме през кръста, ме удържаше на място, втората, плъзвайки се по шията ми, стисна косата на тила, отнемайки ми възможността поне да отместя глава настрани и да избегна неизбежното. След това, то като че ли само се изговори:
-Магистър, ще ви прокълна така, че следващия път три пъти ще си помислите преди да вкарвате без да питате когото и да било в близкия си кръг!
И лорд Эллохар престана да се навежда към мен, изправи се, изгледа ме от височината на своя ръст и положение, а след това меланхолично се поинтересува:
-На Тьер същото ли му обеща?
-Не!
-Така си и помислих – мрачна усмивка и почти заплашителното: - Иначе вече щеше да си наясно как лордовете на Тъмната империя реагират на заплахи… - пауза и действително плашещото: - Те ни вбесяват!
Не знам какво ме уплаши повече – ревът на пламъка, почти оглушителен, думите на магистъра, или тази нежност, с която той ме целуна. Нежността, навярно, повече от всичко. И нежността, и предпазливостта и трепета, с който ме докосваха устните му. Прекалено много ми разказа за магистъра целувката му, прекалено… тежко се оказа да приема, че действително чувства нещо към мен. И аз престанах да се съпротивлявам, напълно.
Почти веднага прекрати да ме целува и магистърът, започна бавно да угасва обкръжаващия ни пламък. След това неохотно, като че ли с усилие, Еллохар разкъса това докосване и ме погледна с очакване, със затаена надежда, която аз този път видях… досега не я бях забелязвала. И най-добре щеше да бъде да не я бях забелязвала изобщо никога.
-Ти ме гледаш с жалост – изведнъж изръмжа лорд Еллохар.
-На мен наистина ми е много жал за вас – прошепнах в отговор. – Жал ми е до сълзи… жалко, че онези домовички се оказаха прави и вие изпитвате влечение към мен. Наистина съжалявам, магистър, но аз никога не бих могла да ви отвърна с взаимност.
Погледът на лорд Еллохар започна бавно да тъмнее, като че ли някъде гаснеше огън…
-Много съжалявам – едва чуто повторих аз, - но дали го искам или не, сърцето ми бие само за лорд Риан Тьер. И това е по-силно от мен.
Сиво-сините очи проблеснаха, погледът стана осезаемо зъл и магистърът изсъска:
-Ти развали годежа, Дея!
И ми се наложи тихо да призная:
-Аз не исках, аз до последно не исках… Риан просто не ми остави избор.
Тъжна усмивка на устните и с явна досада, магистърът произнесе:
-Да, ти наистина си чистокръвна, Дея, само човеците умеят така да си усложняват живота. И с какво не ти угоди брилянтният лорд Тьер?
Нещо в тази фраза ме удиви и аз се престраших все пак да попитам:
-Нечистокръвните по нещо различават ли се? Освен по това, че нас е много по-лесно да ни убият, за което Нурх постоянно ми напомня.
Скланяйки леко глава към лявото рамо, Еллохар се усмихна и посърнало отвърна:
-Нечистокръвните обикновено по друг начин реагират на една целувка и в реакцията им не може и дума да става за жалост.
-Извинете – кой знае защо ми стана съвестно.
-Да опитаме ли пак? – ентусиазмът на магистъра ми се стори леко преигран.
Аз мълчешком се отдръпнах на крачка – огънят около нас сега не ревеше и не бушуваше, просто сияеше като синя стена. Магистърът направи някакво плавно движение и отново ме прегърна. И всичко това, взирайки се втренчено в очите ми.
-Може ли да задам един въпрос – решително попитах без да правя опити отново да се отдръпна.
В погледа на Еллохар проблесна интерес и той снизходително ми кимна.
-Какво е Сагдарат? – този въпрос не ми даваше мира откакто магистърът ми беше организирал разпита в кантората.
-Хм – по тънките устни се плъзна странна усмивка, - Тьер винаги е разбирал от жени, но чак пък толкова… - и лорд Еллохар отново се наведе над мен, за да издиша в лицето ми: - Отговорът го знаем аз, Тьер и императора. Тьер за тази информация ще отнеме свободата ти, а ти я цениш, малка бивша сервитьорке, императорът също би ти отговорил, но след това няма да живееш още дълго. И само аз ще поискам най-ниската цена… Да ти я кажа ли?
Моят отговор беше решителен:
-Не!
-Не ти ли е интересно? – изкусителен шепот.
-Не.
-Ама хич?
Той се опита да ме целуне отново, но аз отстъпих на две крачки и сега нас с магистъра ни разделяше стена син пламък. Аз постоях, взирайки се в огнените езици и в магистъра, който се виждаше от време на време между тях, обмислих въпроса му, и все пак попитах: