Риан стремително вдигна глава, пресрещна погледа ми, а аз моментално отместих очи.
-Знаеш ли на кого принадлежи тази сметка? – спокойно и вече без яд, попита Риан.
Приближавайки се, се наведох през бюрото, погледнах към реда върху хартията, който сочеше магистърът, и честно отговорих:
-Господин Дартаз-старши беше разпоредил да се проучи всичко възможно именно за тази сметка от седемнадесет цифри, но служителите на банката съобщиха, че това е сметка в Императорската банка, където те нямат достъп. Така че, не, не зная.
Аз се изправих и отново се загледах през прозореца.
-Така, а ето тази сметка?
Свитъкът се беше получил много дълъг, доста по-голям от този на гномите в банката, просто заради това, че моят почерк е по-едър, и разгънат, той заемаше половината бюро. А пръстът на магистъра сочеше един от редовете цифри, които бяха в най-долния край, точно пред самия него. Тоест, на мен или щеше да ми се наложи да се просна на бюрото, или да извадя увеличителния кристал.
-Заобиколи бюрото, ти няма да го видиш от там – заповяда лорд-директорът.
Неуверено погледнах магистъра, но той беше напълно погълнат от свитъка и дори не беше вдигнал очи към мен. Но независимо от това, да се приближавам към него си ме беше откровено страх. И аз извадих кристала от гривната.
-Според мен, тук има някаква грешка – някак разтревожено възкликна Риан.
-Къде? – аз припряно заобиколих бюрото, заставайки до креслото на магистъра, и се наведох да видя какво именно съм сбъркала при преписването. Та нали го бях проверила, в стаята ми беше черновата на този списък и всичко съвпадаше.
-Каква грешка?
Магистърът дръпна ръката си, показвайки ми шест цифри от номера на една сметка, но там абсолютно сигурно, не можеше да има грешка.
-Не – възразих аз, - няколко пъти проверих всичко, не може да съм сбъркала.
-Така ли? – с насмешливо-ироничен тон.
Внезапно магистърът стана, в същия миг се оказах между него и бюрото, и отмятайки косата ми от лявото рамо, Риан се наведе, за да прошепне жлъчно, почти докосвайки с устни ухото ми:
-Погледът ти беше грешка. Този един-единствен поглед. Ти се издаде, Дея.
Аз замръзнах. Риан се разсмя, прегръщайки ме с една ръка, с другата събра свитъка, а след това отново прошепна:
-Всичко най-тъмно, адептка.
И пускайки ме, излезе от кабинета, бодро размахвайки хартията. И вече от кабинета на лейди Митас, аз дочух високото му:
-И да, дори не се надявай да те изключа, скъпа.
А аз със сигурност знаех, че там седи лейди Митас! И май че не само тя.
На излизане от кабинета на директора, аз можех да конкурирам по цвят аления килим на пода, но честно казано, независимо от ужасното смущение и яда, ми беше станало много по-леко и вече не ме разкъсваха сдържаните ридания. И причината определено не беше в това, че нямаше да ме изключат.
Не ми беше леко да мина покрай лейди Митас, която, явно след гръмогласното заявление на лорд-директора, беше изпуснала перото от ръката си и сега на някакъв, явно важен документ, се ширеше огромно мастилено петно. И дори да предположим, че секретарката беше свикнала с всякакви странности, до вратата стоеше и лейди Орис и именно нейния поглед аз щях да помня още дълго време.
-Тъмни – промърморих аз и се изсулих от приемната.
В коридора стоях дълго и се опитвах да дойда на себе си. След това бавно тръгнах към изхода от административната сграда, и когато прекрачих прага, отново спрях, подлагайки лицето си на лъчите на яркото пролетно слънце.
Пролет!
Беше третият й ден, склоновете на хълмовете вече се бяха покрили със зелена трева, храстите, току що отърсили се от снега, бяха разцъфнали, а първите, най-нежни цветенца, вече плахо пробиваха разкиснатите от разтопилия се сняг миналогодишни листа. И колко беше красиво! И приказно-вълшебно, не бях успяла още да свикна. Загреб е доста по-на север от Ардам, при нас Пролетта сменя зимата за шест-седем дни, тук това се случваше само за три. И празникът на Смъртта на зимата, той наистина беше сбогуване със снежната красавица, защото колкото и сняг да натрупаше през последната нощ, на сутринта, с първите лъчи на вече пролетно топлото слънце, всичко се стопяваше. И заради това Смъртта на зимата се празнуваше до самия изгрев. Приграничието е суров край. При нас казват: „С последния сняг кат се умиеш, всички болежки убиваш“.
-Равно дръж, вдигай! – раздаде се викът на магистър Тесме.
-Не я пускай! – крещеше Седр.
-По-плавно, давай – повтаряше след тях Ружен.