Еллохар млъкна, замислено гледайки към линията на хоризонта, а аз внимателно попитах:
-И какво се случи след това?
-Ти – спокойно отвърна магистърът. – След това се случи ти, Дея.
Аз обгърнах раменете си с ръце, изплашено взряна в магистъра, а Еллохар леко насмешливо продължи:
-Мъничката песъчинка понякога накланя везните на съдбата, а малката адептка измени приоритетите на лорд Риан Тьер. Но не си мисли, че срещайки те, Тьер е забравил за интересите и добруването на империята, той не е от тези, които забравят каквото и да било, и уреждайки личния си живот, той съзнателно допускаше грешки, надявайки се, че по този начин ще приспи бдителността на враговете си.
-Тоест… - аз, потресена, не свалях поглед от Еллохар, - тоест… Ето защо Риан беше толкова против?
-Ти да се месиш в разследването? Да, Дея. Именно за това. На него му беше необходимо заговорниците да повярват в своята безнаказаност и да започнат да действат.
Просто не можех да повярвам. Аз просто не можех изобщо да повярвам… аз…
-М-м-м, Риате, преди да започнеш да се тръшкаш и да се самоизтезаваш от чувството на вина, позволи ми да споделя с теб една малка, но важна подробност – аз с плувнали в сълзи очи, погледнах магистъра. Еллохар се усмихна и ме осведоми: - Имам всички основания да вярвам, че ако ти тогава беше пуснала напиращия да влезе в кантората Тьер, в империята щеше да има един Безсмъртен по-малко.
-В какъв смисъл? – не разбрах аз.
-Схемата, която ти предаде на вещиците, помниш ли, ти надраска една такава разкривена…
-Помня аз!
-Та така – протягайки ръка, мен пак ме потупаха по бузата, - те казаха, че Тьер наистина е можел да загине. Ти беше права тогава, мила, и добре направи, че го спря. Именно това исках да ти кажа днес.
-Наистина ли – гласът ми се разтрепера.
Надигайки се, Еллохар се премести и седна до мен, прегърна ме през раменете и прошепна:
-Наистина, мила. Мога да те отведа при вещиците, те ще потвърдят – а след това нахално-мързеливо продължи: - Работата е там, че Тьер можеше и да „не забелязва“ дори покушенията върху самия себе си, но когато нещата опряха до твоята безопасност, всичко се преобърна надолу с главата. А след това започна абсолютно нелогичната история с артефактите. Те вкупом се устремиха към теб, променяйки събитията и настройвайки случайностите. Но това… е отделна история.
-Ще ми я разкажете ли? – помолих аз, внимателно отдръпвайки се от магистъра.
Загадъчно усмихнат, той тихо настоя:
-Защо развали годежа, Дея?
Мълчаливо го гледах.
-Просто умът ми не го побира – дръпване, и аз се оказах легнала на пясъка, а лорд Еллохар, надвесен отгоре ми, стисна китките ми и повтори въпроса: - Ти защо развали годежа, Дея? Кажи ми причината.
Зажумявайки, аз рязко издишах и честно си признах:
-В един момент, аз с ужас осъзнах, че започвам да се боя от него повече, отколкото го обичам.
За мен това беше повече от признание, аз самата не очаквах, че ще произнеса на глас това, за което дори се боях да мисля… за което просто се стараех да не мисля. И аз до болка стиснах очи, стараейки се да не се разплача, щеше да е просто срамно.
-А когато ти се страхуваш, ти отстъпваш, нали, Дея? Именно така, както постъпи и днес – просто избяга от мен и от кантората – аз отворих очи и объркана се вторачих в Еллохар. Магистърът замислено призна: - И знаеш ли, като се има предвид, че си чистокръвна човешка девойка, това хич не е лоша стратегия за оцеляване.
-Пуснете ме – решително казах аз.
-Пак ли ще ми го демонстрираш? – поинтересува се Еллохар. Но почти веднага, усмивката на устните му стана много тъжна и гледайки в очите ми, много тихо прошепна: - Аз бих могъл да отправя предизвикателство на Тьер и просто да не те върна. Това е толкова изкушаваща мисъл – да те оставя за себе си… - почувствах как сърцето ми замря, а и магистърът не би могъл да не го усети. Усмихна се, наведе се току до самите ми устни и почти изстена: - Колко е болезнено да осъзнавам, че това сърце бие за друг, Дея… колко е болезнено…
Избухна син пламък.
Когато огънят угасна, се оказа, че седя в кресло в същата тази чайна на майстор Шутан. Сама. Разтревоженият Юрао стремително връхлетя миг след моята поява и се закова на вратата. А аз докоснах устните си – те горяха.
-Дори няма да питам с какво сте се занимавали там – дроу иронизираше, отчаяно криейки тревогата си.
-Недей – едва чуто отвърнах аз.
-Да ти донеса ли лед? – Юрао се приближи, премести ниската масичка за чай и приклекна пред мен, взирайки се напрегнато в лицето ми.
-Всичко е наред – опитът ми да се усмихна сигурно излезе жалък.
-То се вижда – в златните очи блестеше тревога, - ние можем и просто да си тръгнем сега, ще се поразходим, ти ще си кажеш всичко и ще ти олекне.