Колкото и да се взирах, не видях никого.
-Юр, може и…
-А може аз да искам с очите си да видя бърлогата на мага, който е успял две години да се преструва на гном, Дей. Аз самият, а не да стоя настрана, докато там се подвизават негово императорско височество и любимата му императорска гвардия.
-Ясно – на мен изведнъж ми стана тъжно.
-Ти отивай в академията – изкомандва Юрао, - когато заминеш, аз ще извикам Мерос, вярвам, че ще успеем да огледаме всичко, преди да изникнат хрътките с вечното им „Делото е под наша юрисдикция“. Това е, Дей, тъмни.
Аз се напъхах в каретата, хвърлих леко обезсърчен поглед към дроу и Нурх се понесе към академията. В посочения безистен се метнаха във въздуха парчета хартия – наистина някой ме следеше.
В академията се върнах, разсъждавайки печално за случилото се. Никак не можех да се отърва от зловещата мисъл – господин почтеният гном Дукт се беше оказал… Дори не знаех какво именно се беше оказало, че е той. Не себе си, това със сигурност, но кой, какво?
Тъмни, госпожо Риате – весело се сбогува Нурх.
-И на вас кошмарни – аз скочих от последното стъпало.
-И да се пазите – продължаваше кентавърът, - а, ето, аз имам подарък за вас.
Аз с удивление проследих с поглед как Нурх бръкна в джоба си и извади малък, завързан с блестяща лентичка, пакет.
-Благодаря – прошепнах аз, приемайки подаръка.
-А, няма за какво – ведро се отзова кентавърът, - хайде де, отваряйте го вече.
С глупава усмивка разгънах хартията… от вътре се показа лента! Червена, с черен кант! И с охранителен знак от Световете на Хаоса. А освен това, на лентата имаше надпис: „Пази човека!“.
-Харесва ви, нали? – радостно и нетърпеливо попита Нурх. – На мен направо от ДарГарай ми я донесоха, да знаете. И най-добре да си я носите и да не я сваляте, госпожо Риате.
На мен много ми се искаше да изтърся нещо гадничко в отговор. А две-три допустими проклятия просто ми се въртяха на езика. Но черните оче на Нурх просто светеха от искрено желание да помогне, и ставаше ясно, че подаръкът не е тънка подигравка, а изключително и само проява на загриженост…
-Благодаря – сдържано отвърнах аз. – Ще я пазя добре и от време на време ще си я изваждам, за да я препрочета!
-А няма ли да я носите? – на кентавърът даже ушите му посърнаха.
-Няма! – не се сдържах аз. – Тук законите са други, Нурх!
-Ама вие дори не знаете колко бежанци има тук, госпожо Риате! Носете я, ви казвам, по-добре ще е за вас!
-Благодаря! – и нямаше как да му обясня. Аз, например, не му подарявам подкови! – Всичко най-тъмно, Нурх.
-И на вас, госпожо Риате. И най-добре веднага си я сложете.
Не бях подарявала никога подкови, но сега вече със сигурност щях да го направя!
В академията се върнах ядосана. Мълчаливо минах покрай Жловис, който само като ми хвърли поглед, разбра, че сега е най-добре да мине без гатанки, намръщена се насочих към женското общежитие. Мина ми през ум, че май вървя прекалено дълго и звуците от брадвите на заигралите се на строители адепти, кой знае защо звучи все по-слабо и по-слабо, а би трябвало да е наопаки, но като се имаше пред вид всичко случило се днес, аз не се задълбочих кой знае колко в тези мисли.
Качих се по удивително късото стълбище – със сигурност знаех, че пред входа имаме девет стъпала, а сега отброих само седем… но се успокоих с мисълта, че лорд-директорът навярно пак е беседвал с духа-хранител.
За това си мислех, докато вървях по стълбите, отварях вратата и влизах… И уж влязох в женското общежитие, а се оказах в…
-Дея, колко се радвам да те видя – прозвуча гласът на магистъра.
Кой би могъл да ми обясни какво правя в дома на лорд-директора?!
Илюзията окончателно се стопи, разстилайки се като мъгла по пода и откривайки пред очите ми застаналия на вратата, водеща в гостната, лорд Риан Тьер. Само по панталони и с ботуши, без никаква друга дреха и с влажна коса, разсипана по раменете.
Сърцето ми пропусна удар, след това заби три пъти по-бързо, краката ми се вкопаха в пода. Погледът, много смутен от обстоятелствата, следваше да бъде наведен, но кой знае защо, упорито беше застинал в района на гърдите на магистъра и отказваше да си промени дислокацията.
-Дея – гласът на лорд-директора беше прокрадващо се омагьосващ, - какво ти е?
Да, наистина, лорд Риан Тьер умееше да задава правилни въпроси. Само че аз нямах отговор на този конкретен въпрос. Плавно движение, и магистърът изведнъж се озова на крачка от мен. След това предпазливо докосна брадичката ми, карайки ме да откъсна окончателно смутения си поглед от голите му мускулести гърди и ,омаяна, да потъна в черните, леко мъждукащи очи. И аз осъзнах, че наистина започвам да се задъхвам… и от това загадъчно блещукане, и от доволната му полуусмивка, и от близостта на мъжкото тяло…