-Ето-о-о, по-внимателно, адепт Гровас, казах, по внимателно! – буйстваше Тесме.
Пред очите ни табелата беше прикована към два високи стълба и вдигната. След това се заеха да трамбоват земята около пилоните, на които се крепеше това произведение на изкуството.
Странна работа, за първи път виждах Тесме толкова щастлив, според мен лопатата имаше шанс да се превърне в негов любим инструмент. А и вечно суровият ни Седр, стоеше с ескиза в ръце и сверяваше готовата табела със собственоръчния си проект. И съдейки по всичко, беше доста доволен.
-Дея! – викът на Тимянна ме отвлече от съзерцаването на действията на преподавателите. – Дея, ела при нас!
Янка и още шест адептки от нашата група, включително и мирналата се в последно време Ригра, играеха с магически вестител. Играта беше много проста – трябваше да хване вестителя и да се познае думата – ако се досетиш – измисляш следващата, ако не – вестителят ставаше прозрачен и изчезваше, а след това се появяваше на три крачки от изгубилия.
-Дей!
-Не мога – повишавайки леко глас, викнах в отговор, - аз избягах от лекцията на Окено, сега ме чака разплата…
-И колко време? – Янка улови вестителя, прошепна думата… Сбърка, защото облачето с две очарователни черни крилца се изпари, за да се появи пред Ригра. Тя подскочи, хвана го, прошепна… облачето почервеня, доволната Дакене прошепна ново и съобщи на играещите:
-Смъртоносно проклятие, шесто ниво, мигновено действие!
И играта започна отново.
Докато наблюдавах момичетата, изобщо не бях забелязала, че по пътечката към мен се приближава Жловис. Но за това, че идва към мен, нямах никакви съмнения:
-Дейка – закрещя гоблинът, - ето ти гатанка: злобно, съскащо, плюе отрова?
-Майстор Окено в истински ипостас – с усмивка отвърнах аз, тъй като, така или иначе, чаках кога ще ме повика.
-А ти откъде знаеш? – изуми се гоблинът.
-Знам аз, знам – заслизах по стълбите, - имам проверка на контролната.
Същата онази, която не бях писала аз. Как старши следователят се беше досетил, аз лично изобщо не можех да си представя, от друга страна, той неслучайно беше старши следовател.
-А защо е в ипостас? – любопитстваше Жловис, когато аз се приближих към него и се насочих към портала.
-В ипостас е – аз тежко въздъхнах, - защото ние сега ще идем „да се помотаем по сметищата и да потърсим трупове“ – повторих аз думите на майстор Окено, - а там на него в нормални дрехи не му се ходи.
-А на теб? – удиви се Жловис.
-А аз си нямам друг ипостас – измърморих в отговор, без изобщо да съм вдъхновена от перспективата за предстоящата разходка.
Портиерът известно време мълчаливо ситнеше до мен, а след това проникновено попита:
-А за какво така те гонка?
-Има си причина, Жловис – честно си признах, - издъних се.
И се усмихнах на слънцето и на вятъра, и изобщо на пролетта. Просто заради това, че настроението ми беше прекрасно – Риан вече не ме гледаше със студена ненавист в очите, а с всичко останало аз можех да се справя.
Напразно така си мислех.
-Добрият следовател не позволява на другите да вършат неговата работа – поучаваше ме Окено, пълзейки по пътя с такава скорост, че на мен ми се налагаше да тичам след него.
И как беше успял да разбере, че контролната не я бях писала аз? Как?
Когато отминахме оживената част на Ардам и свърнахме към някакви пустеещи полета, аз изтичах по-напред и все пак се поинтересувах:
-Майстор старши следовател Окено, а вие как стигнахте до извода, че дадената контролна работа не съм я писала аз?
Когато василискът се закова насред пътя, стана ясно, че изобщо не се е запъхтял. Той се втренчено ме гледаше, докато аз, задъхана, не си възстанових дишането, а след това подигравателно отбеляза:
-Как да ти кажа, Риате, контролната работа беше превъзходна, а и почеркът, ама направо твоят, но… - пауза, и облизвайки устни с раздвоения си език, Окено тържествуващо добави, - ти, абсолютно съм сигурен, би отминала една толкова деликатна тема, като гниенето на женските млечни жлези!
Изчервявайки се, отмъстително си помислих: „Ах, Юрао!“
-Между другото, Найтес навремето писа при мен курсова работа точно по същата тема – ненатрапчиво намекна Окено.