Честно казано, не ми се искаше да научавам нищо повече по въпроса. Както и не ми се искаше да търся и да разглеждам трупове.
-Ти, Риате – поучително подхвана Окено, - не разбираш най-важното - понякога трупът може да ти разкаже повече, отколкото на… на твоя лорд-Безсмъртен.
-Той не е мой – тихо отвърнах аз.
Едно е, когато Окено втренчено се взира в теб, но когато василиск присвива очи насреща ти, усещането е съвсем различно. Дори той да не използва магия, ти усещаш, как се вкаменяваш.
-Твой е – спокойно утвърди старши-следователят, - моето обоняние е по-добро от това на вълците, Риате.
Аз не се захванах да споря, защото да доказвам каквото и да било на майстора, нямаше никакъв смисъл. И ние се навряхме в крайпътните храсталаци - василискът, който почти не се различаваше от огромна змия, само дето опашката му беше по-дебела, и аз, жвакащата с обувки по разкиснатата земя, нещастна адептка. Разтопилият се сняг беше оголил планини от боклуци, изгнили остатъци от храна и трупове, разбира се. По-голямата част от тях бяха умъртвия, приближили се към града в търсене на някого, годен за ядене, и така и заспали по време на силните студове. Сега те още не бяха излезли от летаргията, но едва ли някога щяха да се събудят – Нощната стража напролет тези „граждани“ ги пращаше на окончателна разходка в Бездната.
Наистина, дори знаейки, че мъртвите нямаше да станат, да бродя сред тях не ми доставяше никакво удоволствие. Но нямах кой знае какъв избор.
И изведнъж се случи почти чудо.
-Дея – викът на Риая прозвуча по-омайно и от вампирски хор, - Дея, ти какво правиш в храстите, излизай!
И тъмната елфийка, в прекрасна лилава рокля, се спусна стремително към мен. Златистите коси в разкошни букли се стелеха по раменете й, златистите очи блестяха по-ярко от слънцето, лицето беше поруменяло – Ри беше просто прекрасна. И забравяйки за необходимостта от издирване на трупове в различна степен на разлагане, веднага излязох от храсталаците и се озовах в обятията й.
-Дей! – възкликна Риая, стискайки ме така, че ребрата ми едва не затрещяха.
-Ей, стига, ще я убиеш така – Юрао също изникна неясно от къде, въпреки че можеше да се предположи, че Риая досега просто го затъмняваше със своя блясък, - пусни партньора ми.
Ри ме пусна, облъчвайки брат си с намръщен поглед, аз просто се усмихнах на дроу, той весело ми намигна в отговор и с ненужно висок глас се осведоми:
-А какво правиш тук в учебно време, Дея?
И видът му беше един такъв невинно-учуден…
-А… ние с майстор Окено… - започнах аз и тутакси си прехапах езика, виждайки как, при споменаването на старши следователя, пребледня и дори отстъпи крачка назад Ри.
Но нямаше накъде да отстъпва! Храстите зашумоляха, на павирания път стъпи майстор Окено. С крак стъпи. Обут в обувка крак. И вторият крак се появи веднага след първия. Както и целият майстор, облечен в безупречен тъмен костюм и при това с лилава риза. Точно с оттенъка на роклята на в миг осъзналата всичко Риая.
-Майстор старши следовател! – Юрао беше самото удивление. – Това сте вие, и сте тук! Каква приятна изненада!
Окено хвърли забележимо недоволен поглед към дроу, но къде можеше да се мери следователят с разгневено-възмутената Ри – тя просто изпепеляваше брат си с мрачно-златист поглед.
-Между другото, ти сега извършваш благо дело – не отрече коварните си замисли Юр, но и явно нямаше никакво намерение да се разкайва за тях. – Та ти спасяваш Дея!
Старши следователят изпухтя. Много гневно. Юрао нахално продължи да я увещава:
-И ако ти ей сега не го замъкнеш нанякъде, Дей до късно ще се мотае по сметището в търсене на разложени трупове. А на нея и така не й е леко, тя се е разделила с любимия.
Тогава и аз се присъединих към заплашителните погледи, насочени към Юрао. Риая, преставайки да дупчи с очи брат си, удивено се взря в мен. Аз си замълчах. Юрао – не.
-А ти какво, нищо ли не разбра? Или не забеляза как на Празника на смъртта на Зимата Дея почти целия сняг изразходва? Да не би да си мислеше, че иска от болести да се избави?
-Юр-р-р, а ти крастави дроу виждал ли си? – с намек изсъсках аз.
Партньорът очарователно ми се усмихна и нагло отбеляза:
-Не, на мен ми стигна и краставия дракон.
-Драконите лови ли ги краста? – изуми се Окено.
-И такива работи се случват – Юрао весело се усмихваше, - като докарат до кипене адептките на Академията на Проклятията, и още по-странни неща може да им се случат. А всъщност, ние какво все за болести и трупове говорим, гледайте денят какъв е хубав, топъл, слънцето припича, тревичката зеленее… Аз предлагам да се разходим, какво ще кажете?