Всички искаха да кажат нещо. Ри, явно искаше да каже какво мисли за брат си, но й беше жал за мен. Окено явно също не би си замълчал, ако не му харесваше толкова Риая. Аз изобщо бях свикнала да си трая, но освен това, на мен изобщо не ми харесваха труповете, дори ако те можеха да разкажат на всеки добър следовател повече, отколкото на лош некромант.
Така че, Юрао ми протегна ръка, а Окено повтори същата маневра с Ри. Аз с благодарност хванах ноктестата лапа на Юрао, Ри, мърморейки хвана Окено под ръка и ние тръгнахме да се разхождаме. Старши-следователят и Риая напред – те бяха наистина много хармонична двойка, аз и Юрао отзад. Ние вървяхме малко по-бавно, за да можем да поговорим.
-Ти как си? – подхвана партньорът.
-По-добре – без увъртане отвърнах аз. – А ти как се досети, че на Празника на смъртта на Зимата нещо се е случило? Аз се стараех да се усмихвам, та никой да не забележи.
-Никой не забеляза – дроу леко стисна дланта ми. – Само ние с Наавирр. Ние по-добре те познаваме.
Аз повървях мълчешком известно време, гледайки напред, където Окено изведнъж беше спрял, за да откъсне клонче, обсипано с белоснежни цветове, и да го подаде на Риая. Независимо от подчертано неприязненото си отношение към старши-следователя, тъмната елфийка забележимо се смути и взе цветенцата така… Така не ги взимат от човек, който ти е неприятен. Топла, доволна усмивка озари лицето на майстор Окено. Ри изобщо наведе глава, прикривайки смущението си с опит да помирише цветенцата. Полувасилискът беше готов да разцъфти като всичко наоколо.
-Най-накрая и той загря – подсмихвайки се, прошепна Юрао.
-Какво е загрял? – попитах аз, впрочем, имайки предвид това, че Ри позволи да я хванат за ръка, тук наистина всичко беше ясно.
-Разбираш ли – започна да разказва партньорът, - Ри винаги го е харесвала. Да, тя се мусеше, сипваше му пипер в чая, пирони в леглото и счукана сол в сапуна за миене. Всичко, което смяташе за нужно, за да й обърне Окено най-накрая внимание. Аз бях на шестнайсет, тя на четиринайсет, следователят й обръщаше внимание, как да не й обърне, след такива пакости, но не като на млада девойка. А когато Ри стана на двайсет, вече тя самата не искаше да го вижда. Ние, дроу, сме отмъстителни.
Аз с усмивка наблюдавах как една много отмъстителна дроу, обръщайки се през рамо, гледа към брат си. Юрао весело й махна с ръка за довиждане, а Окено едва ли забеляза, че го бяха повели към най-безлюдната част от парка.
-Много отмъстителни – повтори Юрао. – Ето сега, той сбърка, че тръгна с нея!
-Защо да е сбъркал? Може би е дошло време да останат насаме? – аз много се радвах за Ри.
-Защото тя все още му е сърдита – Юр разтревожено се взираше в посоката, в която се бяха отдалечили Ри и Окено.
-Колкото и да му се сърди, ако го обича, ще му прости абсолютно всичко – аз сдържах тежката си въздишка.
-Така ли? – Юрао насмешливо ме изгледа, вдигнал едната си златна вежда. – Ти може и да си в състояние да простиш, но колкото до Ри, там е съвсем друга работа.
В този момент над целия парк се разнесе:
-Не смей с огледалото!!! – ревът излезе юнашки, изпоплашените птички вкупом си плюха на петите от съседните дървета, прилепите, напротив – натръшкаха се поголовно по тревата.
Ние с дроу стояхме и се вслушвахме в случващото се. Дочакахме поредния възмутен вик:
-Риая Найтес!!!
Подсмивайки се, Юрао меланхолично се поинтересува:
-Аз казвал ли съм ти, че Окено преподаваше при нас?
-Ри е учила в академията на стражите? – не повярвах аз.
-Естествено – Юрао весело ми намигна, - всичките шест години. Иначе, как , според теб, можеше да спретва всички тези номера на Окено? Той, между другото, именно след нашия випуск се премести в Ардам, колкото се може по-далеч.
-По-далече от Ри? – зяпнах аз партньора.
Юр отиде до близкото дърво, откъсна и на мен цъфнало клонче, подаде ми го, и когато аз го взех, поясни:
-По-надалеч от нашата профилна академия – озъби се иронично и продължи: - Представи си изражението на лицето му, когато приемаше длъжността на старши следовател и при представянето на личния състав чу: „офицер Юрао Найтес“
-И какво направи той? – изведнъж у мен възникна странно подозрение.
-Разстрои се – Юрао се прокашля, - и започна да върти глава, търсейки Ри. Не я намери. Така си стоя разстроен цяла вечер.
Аз вдъхнах сладкия, дори прекалено, аромат на съцветията и се огледах.
Бяхме спрели на удивително прекрасно място насред парка – отдясно се простираше алея от дървета, целите разцъфтели в розово, а отляво – с тъмно сини цветове. Под дърветата, сякаш засипани с пухкав сняг, бясно цъфтяха храстите и се виеше каменната пътечка сред вече раззеленилата се трева. Красиво. И даже беше трудно да повярваш, че съвсем близо до това прекрасно място, при желание, можеш да откриеш трупове…