Критичните хора, които винаги откриват недостатъци, забелязват пропуските на другите и обикновено предлагат „лек“, за тях никога няма да се радват на тълпи от желаещи да се сприятелят с тях.
Не поставяйте стриктни лични стандарти как очаквате от другите да постъпват. Дайте право на другия да бъде себе си. Ако е малко чудноват, не се опитвайте да го променяте. Не настоявайте да прави всичко, което правите вие, и да харесва всичко, което харесвате. Оставете го да се отпусне, когато е с вас.
Колкото и да е странно, хората, които приемат другите и ги харесват такива, каквито са, оказват най-силно влияние върху тях и им помагат да се променят към по-добро. Много женени мъже, превърнали се от необуздани нехранимайковци в стабилни граждани, ще ви разкажат (ако ги придумате да говорят за това) как единственото, помогнало им да се променят, е „вярата на съпругата ми в мен“ или „съпругата ми вярваше в мен, никога не ме критикуваше и не натякваше; тя просто вярваше в мен и някак си се почувствах длъжен да се променя.“
По израза на един психолог: „Никой не притежава силата да промени другия, но хресвайки другия какъвто е, му даваме сила сам да се промени.“
Много добри хора не успяват да повлияят благотворно върху другите само защото не успяват да ги приемат такива, каквито са, а им показват, че трябва да се променят, за да бъдат приети.
Няма нито едно свидетелство за фарисей, успял да промени поведението на грешник. Фарисеите били добри хора. Ала самата им доброта ги отчуждавала от другите. Те се ужасявали, че Иисус дели трапеза с „митари и грешници“. Останали смаяни, когато казал на прелюбодейката: „Не ще те съдя.“ Факт е обаче, че Иисус е „влизал под кожата“ на хората както никой преди и след него.
Как психоаналитиците помагат на хората. Замисляли ли сте се какво в действителност се случва, когато човек се подлага на психоанализа? Не говоря за филмовите версии, а за истински случаи, когато хора с всякакви страхове и проблеми - хора, които не се спогаждат нито със себе си, нито с околните - „оздравяват“ само защото посещават лекаря два пъти седмично и разговарят с него.
Наскоро срещнах известен психоаналитик на вечерно парти. Повдигнахме темата за приемането в човешките взаимоотношения. „Ако хората наистина практикуваха приемане - каза ми той, - щяхме да останем без работа. В сърцевината на психоанализата е залегнала идеята, че пациентът намира един човек - лекарят - който го приема. За пръв път в живота си сваля маската, споделя страховете си, нещата, от които се срамува, а лекарят го изслушва, без да се изненадва, да се ужасява и да нази-дава. Понеже е открил едно човешко същество, което го приема въпреки „срамните“ му черти и простъпки, той съумява да приеме себе си и да заживее по-добре.“
Как да претворим в действителност брачните клетви
Доктор Рут Барби твърди, че е възможно да предотвратим до голяма степен семейната горчилка, ако младите двойки приемат присърце следните думи от брачната церемония: „Вземам тази жена (или мъж)... и в добро, и в зло...“. Трябва да приемаме другия такъв, какъвто е, настоява тя.
„Емоционалното приемане не означава да снижим идеалите си - продължава тя. - То е начин, по който чувстваме човека, а не начин, по който мислим за него. То показва, че го зачитаме като личност. То е признание, че изконно и фундаментално той е нещо, което можем да приемем. Засяга същността, която го изгражда, а не постъпките му.“
Всеки се нуждае от това усещане за приемане. Никой не може да е приет от всички и е глупаво да се опитва. Но всеки от нас трябва да бъде приет от хората, на които отдава значение. Наказанието, което „безродният“ изтърпява, е наказанието никой да не го приема. Дори най-безпощадните хора, изправили се срещу целия свят, усещат необходимост да ги приемат. Хитлер например се обграждал с тясна група почитатели и ги водел навсякъде със себе си.
Приемането е нож с две остриета
Една от трагедиите на обществото ни е, че нуждатаот приемане работи както за него, така и срещу него. Повсеместното множене на тийнейджърските банди например несъмнено се дължи до голяма степен на факта, че тези момчета, неприети в други сфери на обществото, намират някаква лична значимост и чувство за принадлежност в лицето на останалите членове на бандата.
Друга трагедия е, че много често освободените от затвора са си взели поука и таят само най-добри намерения. Скоро обаче откриват, че бившите затворници не са добре приети сред „почтените люде“. Остава им единствено да потърсят приемане сред престъпниците и бившите престъпници.