Дали спазвате това правило, или не, е и добър показател за истинските ви мотиви за критиката. Критикувате ли служителите си само пред „публика“? „Поправяте“ ли обноските на съпруга си в компания? Ако е така, най-вероятно истинската ви цел не е да помогнете на другия, а да удовлетворите егото си, унижавайки го. Децата също са хора. Доколкото е възможно, не ги укорявайте пред приятелите им. В никакъв случай не им четете конско на всеослушание.
2. Започнете критиката с добра дума или с похвала
Сърдечните думи, комплиментите и похвалите създават приятелска атмосфера. Подсказват на другия, че не нападате его-то му, и го успокояват. Естествената реакция на „привикан на подсъдимата скамейка“ е да се подготви да защитава егото си. Човек в отбранително умонастроение няма да откликне възприемчиво на идеите ви.
Кларънс Франсис, една от основателките на „Дженеръл Фуудс Корпорейшън“, твърди: „Хвалейки някого, изваждате наяве най-доброто у него и той ви разбира по-добре, когато се наложи да го разкритикувате.“
Похвалите и комплиментите „разтварят“ съзнанието на другия:
„Бил, рапортът ти е отличен. Несъмнено си анализирал всички съществени фактори, но...“
„Мери, работиш усърдно, откакто се присъедини към компанията ни. Оценяваме усилията ти. Знам, че ще оцениш един съвет за усъвършенстване...“
„Джо, винаги си ни сътрудничил добре. Има ли причина да...?“
„Джон, открай време си добър съсед. Знаеш ли...?“
„Знам от опит, че винаги търсиш начини да се усъвършенстваш в работата. Хрумна ми, че...“
3. Критикувайте обективно; критикувайте постъпката, а не човека
По този начин - критикувайки постъпките или поведението му -отново ще заобиколите егото на другия. Все пак така или иначе ви интересуват действията му. Ограничавайки забележките си до действията му, всъщност може да го поласкаете и същевременно да поощрите егото му:
„Джон, знам от опит, че подобна грешка не е характерна за теб.“
„Джордж, споменавам го, само защото знам, че лесно можеш да се справиш по-добре. Обикновено следваш високи критерии.“
Така го окуражавате, посочвайки грешките му. Вместо да му кажете: „Не те бива“, вие всъщност му казвате: „Мисля, че си по-добър, отколкото си се представил този път.“
Показвате му, че е по-способен, отколкото подсказва грешката и че очаквате повече от него. Това само по себе си е могъща подбуда да „оправдае“ очакванията ви.
Правилно: „Тази дума е написана неправилно.“
Грешно: „Госпожице Джоунс, вие пишете ужасно.“
Правилно: „Проверете още веднъж сбора на тези числа.“ Грешно: „Ама че глупава грешка!“
Правилно: „Джони, трябва да учиш по-упорито, за да получиш по-добра оценка.“
Грешно: „Толкова ли си тъп наистина?“
Понякога може да се окаже по-дипломатично да посочите факта, отколкото постъпката на човека. Например: „Фред, седмичният доклад някак си не е стигнал до счетоводството. (Задължение на Фред е да го изпраща.) Знаеш ли какво се е случило с него?“. По-добре така, отколкото: „Фред, не си занесъл доклада навреме в счетоводството.“
4. Предоставете отговор
Когато казвате на другия къде е сгрешил, посочете му и как да поправи грешката. Не бива да поставяте ударението върху грешката, а върху средствата и начините да я поправи и да избягва да я повтаря.
Едно от основните оплаквания на работниците е: „Не знам какво очакват от мен. Все не успявам да угодя на шефа си, никога не разбирам какво точно иска.“
Нищо не деморализира повече в офиса, в завода, вкъщи от атмосферата на постоянно неудовлетворение, без да се очертават ясно очакванията. Повечето хора са готови да „постъпят правилно“, ако им кажете кое е „правилно“.
Както сподели с мен един работник: „Шефът ми винаги недоволства и критикува работата ми. Знам само, че все „греша“. Но никога не ми казва какво е „правилно“. Няма критерий, който да следвам. Все едно да стрелям на сляпо, без никаква представа къде е мишената. Знам само, че накъдето и да се прицеля, винаги пропускам.“
5. Молете за съдействие, не го изисквайте
Молбата винаги поражда повече съпричастие от настояването. „Ще нанесете ли тези поправки?“ не звучи толкова обидно, колкото: „Преработи го и, за бога, този път гледай да е вярно!“ Когато изисквате, поставяте другия в позицията на роб, а себе си - на робовладелец. Когато молите, го поставяте в позиция на член на екипа ви. А нали помните, че чувството за принадлежност към екипа, чувството за съпричастност постигат повече сътрудничество от силата?