Бени прекара по-голямата част от месеца в търсене на човек, за когото беше чул преди две години, име, за което с ужас се шепнеше по коридорите на аукционерските къщи. За свое огромно облекчение той намери стареца все още жив и живеещ в бедност в Голдърс Грийн. Коли Бърнсайд бе нещо като легенда в историята на измамите в света на изкуството.
Младежът знаеше, че преди много години той е бил талантлив художник, познавал много велики хора на своето време: Фройд, Бейкън, Спенсър, дори младия Хокни. За разлика от него, те се бяха прочули. Той обаче беше открил, че има още една дарба. Щом не можел да създава собствени оригинални творби, които хората да купуват, можел да създава чужди.
Проучил методите на миналите векове, съставките на боите, яйчения жълтък в температа и състаряващото въздействие на времето, което можело да се пресъздаде с чай и вино. За съжаление, макар че се отказал от чая, започнал да прекалява с виното.
Навремето успял да продаде на алчни и лековерни хора над сто платна и картини върху дърво от Веронезе до Ван Дайк. Още преди да го заловят се знаело, че може да нарисува доста добро копие на Матис за една сутрин.
Следобедът обаче бил проблем заради нещо, което той наричал „малкия приятел“. Възлюбената на Коли била рубинена на цвят, течна и обикновено отгледана по склоновете на Бордо. И той се препънал, защото се опитал да продаде нещо, нарисувано следобед.
Разяреният и унизен свят на изкуството настоял да бъде приложена цялата тежест на закона и Коли бил отведен в една голяма сива сграда с решетки, където охраната и суровите мъже се отнасяли с него като с любим чичо.
На света на изкуството му трябвали години, за да разбере колко копия на Бърнсайд висят по стените и като им разкрил тайната си, той си осигурил значително съкращаване на присъдата. Когато излязъл, той потънал в забрава и си изкарвал мизерната прехрана, като рисувал скици на туристите.
Бени заведе Тръмпи при стареца, защото смяташе, че ще си допаднат, както и стана. Два отхвърлени таланта. Коли Бърнсайд ги изслуша, като с благодарност се наслаждаваше на донесеното от Бени скъпо вино.
— Чудовищно, скъпо момче, направо чудовищно — заяви той, когато младежът свърши. — А казаха, че аз съм бил измамник. Аз никога не съм бил от същата категория като тези акули. Но що се отнася до едно време, аз съм извън играта.
— Ще вземеш комисионна — каза Тръмпи.
— Каква комисионна?
— Пет процента — отвърна Бени.
— Пет процента от какво?
Бени се наведе и зашепна в ухото му. Сълзливите очи на Коли Бърнсайд блеснаха. Представи си безброй бутилки „Шато Лафит“, които искрят като гранат на светлината на огъня.
— За такава комисионна, скъпо момче, ще ти дам истински шедьовър. Не, не един, а два. Последният удар на Коли.
Има картини, които макар да са изключително стари и нарисувани върху древни дъски, са толкова съсипани, че от оригиналната боя не е останало нищо и напълно са изгубили стойността си. Известна скромна стойност запазва само дъската и Бени намери една такава, след като обходи множество вехтошарници, носещи гръмкото име антикварни магазини.
От подобно място за десет лири се снабди с викторианско платно с ненадмината грозота. То изобразяваше две мъртви яребици, закачени на кука, и пушка с два ударника, опряна на стената. Казваше се „Чантата за дивеч“. Коли Бърнсайд нямаше да има проблем да й направи копие, но щеше да се наложи да се насили да го направи също толкова лишено от талант, колкото и оригинала.
В последния ден на юли един шотландец е рижи мустаци и силен акцент влезе в клона на „Дарси“ на съфъкското графство Бери Сейнт Едмъндс. Офисът не беше голям, но покриваше три графства в Източна Англия.
— Тук имам една творба с огромна стойност, малката — каза той на момичето зад гишето. — Създадена преди сто години от родния ми дядо.
Шотландецът триумфално й показа „Чантата за дивеч“. Жената не бе специалистка, но дори тя реши, че яребиците изглеждат като прегазени от камион.
— Да я оценим ли желаете, господине?
— Да, точно така.
Офисът в Бери не извършваше тази услуга и трябваше да пратят картината в Лондон. Момичето записа данните му. Господин Хемиш Макфий заяви, че живеел Съдбери и тя нямаше причина да не му повярва. Всъщност адресът принадлежеше на скромен вестникар, който се съгласи да получава и пази цялата поща на господин Макфий за десет лири на месец. Със следващия бус викторианският боклук беше пратен в Лондон.
Преди да напусне офиса господин Макфий забеляза, че гениалното произведение на дядо му е получило складов номер Ф 608.