На преден план се откроява самостоятелна фигура, очевидно библейска, която гледа право към зрителя.
Не мога да определя точно художника, но е възможно да сте се сдобили с неизвестен шедьовър от времето и епохата на Чимабуе, Дучо и Джото.
Перигрин Слейд седеше като хипнотизиран. Писмото лежеше на масата пред него. „Чимабуе… О, Господи! Дучо… Мили Боже. Джото… дяволите да ме вземат.“
Левият му клепач пак затрепери. Той вдигна ръка и го спря с показалец. Замисли се какво да прави.
Спомни си за двете неотдавнашни открития, и двете направени (за негово разочарование) от „Сотби“. В оръжейната на старо имение на съфъкското крайбрежие един оценител беше намерил точно такава дъска и бе разпознал ръката на майстор. Картината се бе оказала на Чимабуе, най-редкият от старите художници, и беше продадена за милиони.
Още по-наскоро друг служител на „Сотби“ в папка със забравени евтини скици в замъка Хауард беше открил рисунка на скърбяща жена със скрито в шепи лице и бе поискал да бъдат извършени по-експертни анализи. Скицата се беше оказала на Микеланджело. Цената ли? Осем милиона лири. А сега изглеждаше, че и той се е натъкнал на безценно съкровище, скрито под две мъртви яребици.
Очевидно нямаше да мине нов номер с Реджи Феншоу. Едно беше да се избави от младока Бени Евънс, но Алан Лий-Тревърс бе съвсем друго нещо. Бордът щеше да повярва на Алан, даже да нямаше копие от писмото, което му беше пратил от летището. А и повече не можеше да използва Феншоу. Светът на изкуството не бе чак толкова лековерен.
Ала можеше и щеше да прочуе името си и отново да издигне „Дарси“ на полагащия й се пиедестал. И ако това не струваше шестцифрена коледна премия… След час се беше измил и облякъл, седеше зад волана на бентлито си и гълташе километрите до Лондон.
Складът бе празен и той бързо намери картината с номер Ф 608. През прозрачната найлонова опаковка се виждаха двете мъртви яребици на куката. Слейд я занесе в кабинета си.
Господи, тя наистина беше ужасяващо грозна. И все пак под нея… Очевидно не можеше да става и дума да я пусне на търг. Трябваше да я купи компанията и после случайно да я открие.
Проблемът бе професор Карпентър. Човек, известен с честността си. Човек, който непременно беше направил копие на доклада си. Човек, който гневно щеше да възрази, ако някой си Перигрин Слейд измамеше собственика на мацаницата, някакъв нещастен плебей.
От друга страна, професорът не бе казал, че скритата картина със сигурност е шедьовър, а само, че може да е. Нямаше закон, който да забранява на аукционерските къщи да рискуват. Рискът не винаги се изплащаше. Така че, ако предложеше на собственика справедлива цена и като се вземеше предвид несигурността…
Той отвори информацията за собственика и откри господин Хемиш Макфий от Съдбери, Съфък. Имаше адрес. Слейд написа, подпечата и прати писмо, с което предлагаше на нещастния Макфий сумата петдесет хиляди лири за „извънредно интересната композиция“ на дядо му. За да не изпусне случая от ръцете си, посочи собствения си мобилен телефон за връзка. Беше съвсем сигурен, че глупакът ще приеме и тогава той лично щеше да занесе чека за продажбата в Съдбери.
След два дни телефонът му иззвъня. Слейд чу глас със силен шотландски акцент, при това оскърбен.
— Дядо ми беше велик художник, господин Слейд. Пренебрегван навремето, но същото се отнася и за Ван Гог. Убеден съм, че сега светът най-после ще познае истинския талант. Не мога да приема предложението ви, но ще ви направя друго. Ако творбата на дядо ми не се появи на следващия ви търг на викториански майстори в началото на идващия месец, ще я изтегля и ще я занеса в „Кристи“.
Когато затвори телефона, Слейд трепереше. Ван Гог ли? Този човек да не бе идиот? Ала нямаше избор. Търгът на викторианските майстори бе насрочен за 8 септември. Вече беше късно да я включат в каталога, който в момента се печаташе и щеше да излезе след два дни. Щеше да се наложи нещастните яребици да бъдат прибавени впоследствие, както често се случваше. Но той пазеше копие на писмото с офертата до Макфий и бе записал телефонния разговор. Предложените петдесет хиляди лири далеч нямаше да удовлетворят професор Карпентър и бордът на „Дарси“ щеше да го подкрепи срещу евентуални бъдещи обвинения.
Трябваше да купи картината „за фирмата“ и това означаваше в залата да има наддаващ, който точно да изпълнява нарежданията и в същото време да не прилича на служител на „Дарси“. Щеше да използва Бъртрам, главния носач, на когото предстоеше да се пенсионира и който след четиридесет години служба беше абсолютно верен на работодателите си. Човек с въображение на щипалка, но безпрекословно изпълняващ заповеди.