Тръмпингтън Гор затвори телефона и се обърна към Бени.
— Скъпо момче, наистина ли знаеш какво правиш? Петдесет хиляди лири са адски много пари.
— Довери ми се — отвърна младежът. Гласът му звучеше по-уверено, отколкото се чувстваше. Той ежечасно се молеше на циничния бог на старите майстори Слейд да е прекалено алчен, за да разкрие намеренията си на безукорно честния професор Карпентър.
СЕПТЕМВРИ
Всички висши служители се прибраха от отпуска и приготовленията за първия голям есенен търг на 8 септември вървяха с пълна пара.
Перигрин Слейд пазеше в тайна плановете си за този ден и с радост установи, че Алан Лий-Тревърс също е пример за дискретност. Въпреки това всеки път щом се разминаваха в коридора, Слейд заговорнически му намигаше.
Лий-Тревърс започна да се тревожи. Винаги беше смятал заместник-председателя за малко ексцентричен и бе чувал, че мъжете на средна възраст понякога обръщат резбата. Като баща на четири деца той искрено се надяваше Слейд да не си е паднал по него.
На сутринта на 8 септември цареше обичайната възбуда, приливът на адреналин, който в света на изкуството компенсира цялата черна работа и досадното оценяване на боклуци.
Слейд беше помолил уважаемия главен носач Бъртрам да дойде по-рано и го бе инструктирал до най-малката подробност. Носачът от четиридесет години работеше в „Дарси“ и беше преживял петима собственици. Като младеж, току-що уволнил се от армията, той беше последвал стъпките на баща си и бе участвал в тържеството по случай пенсионирането на стария господин Дарси, последния от рода. Истински джентълмен — беше поканил дори новоназначения носач. Вече нямаше такива хора.
Той бе последният човек в сградата, който идваше на работа с бомбе — навремето беше разнасял по коридорите шедьоври на обща стойност милиарди лири и нито веднъж не бе повредил някой от тях.
Днес седеше в малката си стаичка и процеждаше безкрайни чаши чай през моржовите си мустаци. Имаше прости нареждания. Облечен в син костюм и въоръжен с номер за участие в търга, щеше да седне в дъното на залата и щеше да наддава само за една картина. За да не я сбърка с някой друг натюрморт, му бяха показали двете смачкани, увиснали на куката яребици. Бе му заповядано да запомни името „Чантата за дивеч“, което господин Слейд щеше с ясен глас да обяви от подиума.
Накрая, просто за всеки случай, директорът му беше наредил да наблюдава лицето му. Ако искаше да наддава, бързо щеше да му намигне с лявото око. Това бе знак носачът да вдигне номера си. Бъртрам отиде да изпие чаша чай и за четвърти път да изпразни мехура си. Слейд най-малко искаше да види, че в най-важният момент съучастникът му изчезва до тоалетната.
Алан Лий-Тревърс беше избрал изключителни картини. Най-ценни бяха две творби на автори от школата на прерафаелитите, един шедьовър на Милей от имението на наскоро починал колекционер и още един на Холман Хънт, който от години не бе показван пред публика. Следваха ги две картини с коне от Джон Фредрик Херинг и платноход в бурно море от четката на Джеймс Кармайкъл.
Търгът започна точно в Десет часа. Наддаването вървеше бързо и залата беше пълна, дори в дъното имаше правостоящи. Тъй като в каталога бяха включени още три натюрморта с дивеч и пушки, Слейд реши да прибави към тях и необявената шотландска картина. Никой нямаше да се изненада и всичко трябваше да свърши за минути.
Всичко вървеше добре. Бъртрам седеше в дъното и гледаше право напред с номер в скута си. Още не беше чул вълшебните думички „Чантата за дивеч“.
На подиума Перигрин Слейд излъчваше жизнерадост, дори възторг, когато наддаванията се приближаваха или надвишаваха максималната оценка. Познаваше повечето от участниците, но имаше десетина, които никога не бе виждал. От време на време една от лампите хвърляше отблясъци от очилата на мъж с тъмен костюм на третия ред отзад напред.
По време на кратката пауза, докато заменяха картините на статива, той повика настрани една от младите служителки и се наведе от подиума.
— Кой е онзи японец на третия ред отзад напред? — Момичето се отдалечи.
По време на следващата пауза се върна и пъхна в ръката му лист хартия. Слейд кимна в знак на благодарност. На листа пишеше: „Господин Йоширо Ямамото, галерия «Осака», Токио и Осака. Представил е документ за кредит от Токийската банка за един милиард йени.“