Лицето на директора грейна. Около два милиона лири. Нямаше проблем. Бе сигурен, че и преди е чувал или чел името Ямамото. И беше прав. Така се казваше адмиралът, бомбардирал Пърл Харбър. Слейд нямаше откъде да знае, че неговият съименник е дошъл в Найтсбридж с подобна цел, нито че писмото от Токийската банка е поредното компютърно творение на Джули Дей.
Господин Ямамото на няколко пъти се включи в първите наддавания, но винаги се отказваше в полза на други преди платното да бъде продадено. И все пак зад непроницаемите си очила изглеждаше истински участник в търг.
Изнесоха първия от четирите натюрморта. Трите от каталога бяха от сравнително неизвестни художници и бяха продадени на цена между пет и десет хиляди лири. Когато изнесоха третия, Слейд бодро обяви:
— Има още един натюрморт, който не е включен във вашите каталози. Пристигна в последния момент. Очарователна творба от шотландския художник Колъм Макфий.
Коли Бърнсайд не бе успял да устои на изкушението да постави поне част от малкото си име в името на художника. Никога нямаше да получи по-голямо признание.
— Озаглавена е „Чантата за дивеч“ — ясно произнесе Слейд. — Колко предлагате? Чувам ли хиляда?
Бъртрам вдигна номера си.
— Хиляда в дъното. Някой дава ли повече от хиляда?
Вдигна се още един номер. Човекът сигурно беше късоглед. Останалите наддаващи, агенти, колекционери и галеристи смутено гледаха картината.
— Две хиляди лири срещу вас, господине — вперил очи в Бъртрам, каза Слейд и едва забележимо намигна с лявото си око. Носачът вдигна номера си.
— Три хиляди лири — обяви директорът. — Чувам ли четири хиляди?
Възцари се тишина. После японецът кимна. Слейд се обърка. Виждаше гъстата черна коса, изпъстрена със сиви нишки, но дръпнатите очи бяха скрити зад дебелите очила.
— Това предложение ли беше, господине? — попита той.
— Хай — потвърди господин Ямамото и отново кимна. Гласът му звучеше като на Тоширо Мифуне в „Шогун“.
— Бихте ли били така любезен да вдигнете номера си, Ямамото-сан? — каза Слейд и се почувства горд, че знае как да се обърне към японец на родния му език. Човекът от Токио ясно отвърна „А, добре“ и вдигна номера си.
— Четири хиляди лири — обяви директорът. Самообладанието му продължаваше да е непокътнато, макар че изобщо не бе очаквал да се появи конкурент на флегматичния Бъртрам. По негов знак носачът отново вдигна номера си.
Смайването в залата далеч не можеше да се сравнява със състоянието на Алан Лий-Тревърс, който стоеше облегнат на задната стена. Той никога не беше виждал или чувал за „Чантата за дивеч“, иначе отдавна щеше да е заминала обратно за Съфък. Ако Слейд бе искал да прибави нова картина към каталога, поне можеше да го спомене. И кой беше този Макфий? Никога не бе чувал за него. Сигурно дядото на някой от ловната дружинка на Слейд, И все пак наддаването вече беше стигнало до пет хиляди лири, Бог знаеше как, така че нямаше значение. Сериозна цена и истинско чудо за такава мацаница. Комисионната за известно време щеше да осигури качествено бордо за шефовете на отдели.
През следващите тридесет минути самообладанието на Лий-Тревърс се разклати. Японският галерист, чийто тил виждаше, продължаваше да кима и да повтаря „Хай“, докато някой, скрит зад една от колоните в дъното, не се отказваше от наддаването. Какво ставаше, по дяволите? Това бе някаква нещастна мацаница, всеки го виждаше. В залата цареше пълна тишина. Цената надвиши петдесет хиляди лири.
Лий-Тревърс си проправи път към колоната и надзърна зад нея. Едва не получи инфаркт. Тайнственият наддаващ бе Бъртрам, за Бога! Това можеше да означава единствено, че Слейд наддава от името на фирмата.
Пребледнял като смъртник, Лий-Тревърс привлече погледа на Слейд, който му се усмихна и за пореден път заговорнически му намигна. Това го потвърждаваше. Неговият заместник-председател определено се беше побъркал. Той бързо напусна залата, отиде при момичетата, които регистрираха участниците, грабна слушалката на вътрешния телефон, набра номера на кабинета на председателя и помоли Филис да го свърже с херцог Гейтсхед по спешен въпрос.
Преди да се върне в залата наддаването бе минало сто хиляди лири и господин Ямамото все още не се отказваше. Слейд вече вдигаше цената с по десет хиляди и започваше сериозно да се тревожи.
Само той знаеше за милионите, които се криеха под двете яребици, тогава защо японецът наддаваше? Дали не подозираше нещо? Невъзможно, картината пристигаше направо от Бери Сейнт Едмъндс. Може би професор Карпентър се беше разприказвал из Далечния изток? Също невъзможно. Дали Ямамото просто харесваше натюрморта? Никакъв вкус ли нямаше? Да не си мислеше, че милиардерите в Токио и Осака ще се втурнат на ята в галериите му, за да купят този боклук?