Нещо не бе наред, но какво? Не можеше да откаже да приеме наддаванията на Ямамото, не и пред цялата зала, ала като знаеше какво лежи под яребиците, не можеше и да нареди на Бъртрам да се откаже и да остави картината да замине за Япония.
Останалите участници в търга разбираха, че става нещо извънредно странно. Никой от тях не беше виждал такова нещо. На статива бе изложена ужасяваща мацаница, която при други обстоятелства никой нямаше да обяви за продажба, а двама наддаващи хвърляха за нея луди пари. Единият беше стар чудак с моржови мустаци, а другият — непроницаем самурай. Първата мисъл, която им хрумна, бе „вътрешна информация“.
Всички знаеха, че светът на изкуството не е придирчив и че някои трикове на занаята биха засрамили дори един корсикански главорез. Ветераните в залата си спомняха съвсем достоверната история за двама агенти, присъствали на жалък търг в порутено старо имение, когато единият от тях забелязал натюрморт с мъртъв заек. Картината висяла на стълбището, дори не била изложена. Но те послушали интуицията си и я купили. Мъртвият заек се оказал последната творба на Рембранд. Но на смъртното си ложе старият парализиран холандец едва ли беше нарисувал тези ужасни яребици. Затова присъстващите отчаяно се взираха, търсеха скрит талант, ала не можеха да го открият. А наддаването продължаваше.
При цена двеста хиляди лири на входа настана смут и хората направиха път на достолепния херцог Гейтсхед. Той се изправи до задната стена като орел, чакащ да зърне жива плът, която да изкълве.
При цена двеста и четиридесет хиляди лири Слейд започна да губи самообладание. Челото му лъщеше от пот и отразяваше светлината на лампите. Гласът му се бе покачил с няколко октави. Нещо в него крещеше този фарс да престане, ала той не можеше да го спре. Грижливо написаният му сценарий окончателно се беше изплъзнал от неговия контрол.
При цена четвърт милион левият му клепач отново заигра. В дъното на залата старият Бъртрам виждаше безкрайното намигане и продължи да наддава. Слейд вече искаше да му каже да спре, но носачът си знаеше инструкциите.
— Срещу вас, господине — изкряка директорът на дебелите очила от Токио. Последва продължителна пауза. Слейд се молеше кошмарът да свърши. Накрая господин Ямамото ясно каза:
— Хай. — Левият клепач на Слейд играеше като предницата на бясно носеща се линейка и Бъртрам вдигна номера си.
При триста хиляди Лий-Тревърс бясно зашепна в ухото на херцога и орелът решително закрачи към Бъртрам. Всички погледи в смълчаната зала бяха насочени към японеца. Той внезапно се изправи, остави номера на стола си, тържествено се поклони на Перигрин Слейд и се запъти към вратата. Тълпата пред него се разтвори като Червено море пред Мойсей.
— Продадено първи път — немощно обяви Слейд, — втори път…
Чукчето му удари и залата изригна. Както винаги в края на непоносимо напрежение, всеки искаше да каже нещо на съседа си. Слейд малко възстанови самообладанието си, избърса челото си, предаде воденето на търга на Лий-Тревърс и слезе от подиума.
Освободен от задачата си, Бъртрам тръгна към стаичката си, за да си направи чай.
Херцогът наведе глава към своя заместник-председател и изсъска:
— В кабинета ми. След пет минути, ако обичаш.
— Перигрин — започна херцогът. Вече нямаше „Пери“ и „скъпи стари приятелю“. Бе изчезнала дори дружелюбната фасада. — Може ли да попитам точно какво направи току-що?
— Водих търга.
— Не увъртайте, господине. Онази отвратителна мацаница с двете яребици е пълен боклук.
— На пръв поглед.
— Ти я купи за фирмата. Защо?
Слейд извади от джоба на сакото си двете страници с доклада на професор Карпентър от „Колбърт“.
— Надявам се това да ви обясни причината. Трябваше да я купя за пет хиляди, най-много. И щях, ако го нямаше оня побъркан японец.
Херцог Гейтсхед внимателно прочете доклада на слънчевата светлина от прозореца и изражението му се промени. Неговите предци бяха извоювали положението си с убийства и грабежи и също като в случая с Бени Евънс, старите гени умират трудно.
— Това е друг въпрос, стари приятелю, съвсем друг въпрос. Кой друг знае?
— Никой. Миналия месец получих доклада вкъщи. Стивън Карпентър, аз, а сега и вие. Това е. Колкото по-малко, толкова по-добре, струва ми се.
— Ами собственикът?
— Някакъв шотландски идиот. За да си покрием гърба, реших да му предложа петдесет хиляди. Глупакът отказа. Пазя писмото и записа на отказа му. Разбира се, ще ми се да беше приел. Но не можех да предвидя тоя смахнат японец. Едва не ни я измъкна под носа.