Авторът очевидно не беше на „ти“ с компютъра. Новите редове бяха без отстъп, обръщението „Уважаеми господин Слейд“ бе написано на ръка и подписът гласеше Бенджамин Евънс. Не го познаваше. Генералният директор погледна надписа в горната част на листа. Отдел „Стари майстори“.
Някакво глупаво служебно оплакване, несъмнено. Зачете се. Третият абзац най-после привлече вниманието му.
„Не вярвам да е част от много по-голям олтар заради формата и отсъствието на следи по ръбовете.
Но е възможно картината да е поръчана от богат търговец за частната му къща. Въпреки неколковековната мръсотия, ясно личат приликите с известните творби на…“
Когато прочете името, Перигрин Слейд се задави и разля чая по марковата си вратовръзка.
„Смятам, че въпреки разходите си струва картината да бъде почистена и реставрирана, и ако сходствата изпъкнат по-ясно, да се обърнем към професор Колензо, който да я проучи с оглед на евентуално доказване на автентичността.“
Слейд препрочете писмото три пъти. В сградата в Найтсбридж неговият прозорец продължи да свети в мрака, докато обмисляше какво да направи. Той влезе в компютърната система, за да провери кой е донесъл картината. Т. Гор. Човек без телефон, без факс, без и-мейл адрес. Бедняшки квартал с мизерни апартаменти. Следователно бедняк и най-вероятно невеж. Оставаше Бенджамин Евънс. Хмммм. Под подписа бяха прибавени думите: „Копие до Себастиан Мортлейк“. Перигрин Слейд се изправи.
След десет минути се върна от отдел „Стари майстори“ с увитата в зебло картина и второто писмо. Това определено беше проблем, който касаеше заместник-председателя. В този момент иззвъня мобилният му телефон.
— Пери?
Веднага позна гласа — превзет и гърлен — и устата му пресъхна.
— Да.
— Знаеш кой е, нали?
— Да, Марина.
— Какво каза?
— Извинявайте. Да, госпожице Марина.
— Така е по-добре, Пери. Не обичам да пропускат първата част. Ще трябва да си платиш за това.
— Наистина ужасно се извинявам, госпожице Марина.
— Повече от седмица не си идвал да ме видиш. Мммм?
— Около Коледа винаги е напрегнато.
— И през това време си бил много лошо момче, нали, Пери?
— Да, госпожице Марина.
Дланите му се потяха.
— Тогава трябва да направим нещо по въпроса, нали, Пери?
— Щом смятате, госпожице Марина.
— О, разбира се, че смятам, Пери, смятам. Точно в седем часа, малкия. И не закъснявай. Знаеш колко мразя да ме карат да чакам.
Телефонът замлъкна. Ръцете му трепереха. Тя винаги го плашеше до смърт, даже по телефона. Но тъкмо това беше важното. Както и онова, което ставаше по-късно.
ЯНУАРИ
— Скъпи Пери, едновременно съм впечатлен и заинтригуван. Защо е този разкошен обяд, при това в самото начало на годината? Не че се оплаквам.
Бяха в клуба на Перигрин Слейд близо до Сейнт Джеймс Стрийт. Беше 4 януари и ленивата страна бавно се връщаше на работа. Слейд бе домакин и Реджи Феншоу, собственик на галерията „Феншоу“ на Понт Стрийт, с одобрение гледаше бутилката „Бешевел“, която Слейд беше поръчал.
Слейд се усмихна, поклати глава и даде знак, че другите посетители са прекалено наблизо за абсолютна поверителност. Феншоу го разбра.
— А сега съм още по-заинтригуван. Разяждан от любопитство. Трябва да чакам до кафето, така ли?
Изпиха кафетата си съвсем сами в библиотеката на горния етаж. Слейд накратко обясни, че преди близо два месеца се появил напълно непознат човек с невъобразимо мръсна стара картина, която според него имала някаква стойност. По някаква щастлива случайност и поради прекалено многото работа в отдел „Стари майстори“ тя привлякла вниманието само на един човек, млад, но очевидно извънредно интелигентен младши оценител.
Той подаде доклада на Евънс на галериста. Феншоу го прочете, остави чашата си с портвайн специална резерва и каза:
— Боже Господи! — И в случай, че Всемогъщия бе пропуснал да го чуе, повтори възклицанието си. — Сигурно си приел предложението му.
— Не съвсем — отвърна Слейд и внимателно обясни какво е намислил. Кафето на Феншоу изстина и портвайнът му остана недокоснат.
— Изглежда, има копие на писмото. Какво ще каже Себ Мортлейк?
— Изгорих го. Себ предния ден замина за провинцията.
— Ами компютърният файл?
— Няма такъв. Вчера повиках компютърен специалист. Тази част от база данните вече не съществува.
— Къде е сега картината?