и не можех нито дума да обеля, нито да помръдна.
Без да забелязва състоянието ми, Риан изказа своето предположение:
-Ти да не забеляза, че кристалите са идентични с тези, които бяха вплетени в амулета от
школата на вещиците? – аз трескаво кимнах, усещайки с цялата си кожа топлината на тялото
му. – Аз така и си помислих – още една нежна целувка, но този път там, където рамото ми не
беше прикрито от мократа тъкан. – Еллохар ми разказа как вглъбено си разглеждала онзи
килим. Не се учудвай, там е била вплетена елфийска магия и тук има елфийска магия от
същия порядък, който е бил използван при изтъкаването на защитния амулет.
Чувствах се замаяна – от Приграничието, където царуваше зима, се бяхме озовали в
тукашното горещо лято. Омагьосваше ме топлата вода в езерото, странните искри по цялото
тяло и дъхът на магистъра, който пареше още по-осезаемо.
-Всичко наред ли е? – обърна внимание на моето мълчание Риан. – Дея?
Без да казвам нищо се изтръгнах от обятията му и стремглаво се гмурнах надолу с
надеждата да стигна дъното и да се преодолея замайването от абсолютно необикновените за
мен усещания.
До дъното не успях да доплувам, наложи се да изляза на повърхността, а когато се
показах над водата, се огледах и не видях Риан. Реших, че той също се гмурка, доплувах до
брега, седнах на един от камъните, потапяйки краката си във водата, и отново започнах да
разглеждам езерото. Магистърът го нямаше! Започнах развълнувано да се озъртам, леко
наведена напред и тогава…
Той изскочи пред самите ми крака, хвана ме за кръста, и държейки ме с изпънати ръце,
ме издърпа обратно във водата. И добре, че русалките бяха избягали, защото аз пищях така, че
едва сама не оглушах. А той се смееше…
-Риан! – изкрещях разсърдено. – Това е… това е…
-Весело? – продължавайки да се смее, попита магистърът.
Аз отчаяно въздъхнах и укоризнено поклатих глава.
-Знаеш ли – Риан ме притисна към себе си, - аз се поразявам от твоята сдържаност.
Понякога си заслужава просто да се забавляваш.
-Правейки пакости на наследния принц? – невинно вметнах аз.
Моята фраза имаше неочаквани последствия.
-Добра идея – Риан ме взе на ръце, изнесе ме на брега и пускайки ме, шепнешком
попита: - Да виждаш някъде жаби? Хайде да намерим няколко.
И ние тръгнахме на лов за жаби. Наистина, първо върху мократа ми долна риза, нахлузиха
сухата риза на лорд-директора, а думите на Риан: „просто така, за мое спокойствие“,
пресякоха всичките ми възражения.
Намерихме четири големи, тлъсти и противни жаби и магистърът отсече:
-Точно каквито трябва!
Изви се адски пламък.
След това Риан, нагло игнорирайки гнусния вид на жабите, ги парализира, внимателно ги
намести на листо от водна лилия и ме дръпна след себе си в прехода.
И се намерихме мокри, с капеща от дрехите и косите ни вода, във вече познатите ми
покои на наследния принц, но този път се бяхме появили зад някакъв параван. И докато аз
стоях и се взирах в масата, сервирана за двама, магистър Тьер, членът на ордена на
безсмъртните, лорд-директор на Академията на Проклятията, безшумно се прокрадна към
масата, внимателно свали похлупака от чинията, предназначена явно за принца, критично и
оценяващо разгледа рулото от месо и ми прошепна:
-Дея.
Стараейки се да не се разсмея, внимателно се приближих към масата и чух:
-Вземи чинията – аз я взех. – И хляб – сложих отгоре няколко питки, - вино и две чаши.
-Имам само две ръце – напомних на директора, взимайки само виното.
-Печално – престорено тъжно съобщи той, и намествайки жабите на масата, на същото
това място, откъдето аз бях свила чинията, ги покри с похлупака. А след това взе чаши и
купата с плодовете и прошепна:
-Това е, да вървим.
И ние тръгнахме, аз, стараейки се да не се кискам, и той – усмихвайки се загадъчно.
Стигнахме до безшумно пламтящия ален огън, застанахме в средата му и зачакахме.
-Приближават се – прошепна Риан. И веднага след това: - Не гледай!
-Защо? – едва чуто прошепнах аз.
-Ами-и-и – той се наведе до самото ми ухо и прошепна: - Да кажем, че те са леко
разсъблечени.
-Леко?
Огънят изведнъж престана да е толкова тих и послушен, но лицето на Риан се напрегна и
той отново запламтя безшумно. Обаче не ми се отдаде да разбера защо изведнъж магистърът
излезе от кожата си. За щастие, ограбените от нас бяха толкова заети със себе си, че нищо не
бяха чули.
Затова пък, в следващата секунда чух кокетен женски въпрос: