Под втренчения му и леко шеговит поглед, поех дълбоко дъх, изобразих не по-малко
победоносна усмивка и се потопих под водата. Не се гмурнах много дълбоко, просто
обмислено и съзнателно се извих надясно, така че да се скрия сред водните лилии и там
внимателно да се покажа на повърхността, така, че той да не ме забеле…
Нещо ме дръпна нагоре и двамата се оказахме над водата. Риан весело възвести:
-Пак те хванах.
-Аз даже не бях помръднала!
-Това е гоненица, а не криеница – нямаше как да споря с логиката му. – Втора.
Този път аз затворих очи в очакване и… нищо не дочаках. Зяпнах Риан, а той загадъчно се
усмихна, гледайки ме, без да прави нищо.
-Харесва ми твоята свенливост – тихо призна той, - и това как мило се изчервяваш.
Действително усетих, че се изчервявам.
-И когато се смущаваш така очарователно – аз не просто се бях изчервила, усещах, че
бузите ми просто горят, а Риан продължи: - А пръстена исках просто временно да го взема
изключително и само, за да те защитя. Тъй като от момента, в който го сложих на пръстчето
ти и се почувствах най-щастливия във всички светове, артефактите като че ли нещо започна
да привлича артефактите към теб. И аз просто умирам от страх, сърце мое, че някой път
няма да мога да дойда навреме или ти няма да намериш изход от поредната опасна ситуация.
Аз се замислих над думите му, но точно когато исках да отговоря, магистърът нежно ме
целуна и без да откъсва устните си от моите, тихо прошепна:
-Ти си просто човек, Дея. Моето малко нежно човече, което са готови да го стрият на прах
само за възможността да получат поне един от артефактите. Разбери, слагайки ти пръстена,
аз разчитах, че в най-близко време ти ще станеш моя и ще мога да те скрия зад надеждните
стени на Лангред. Не се получи така. Аз усилих защитата, но се боя, че и това не е
достатъчно. Не мога да те загубя, любима. Търся те цял живот и просто не мога да те загубя
сега, когато те намерих.
А след това:
-Отплувай.
И ме пусна. Със смутена усмивка доплувах до него, прегърнах го, притиснах се и тихо
прошепнах:
-Хвана ме.
Той ме прегърна силно-силно и също тихо промълви:
-Хванах те и никога няма да те пусна.
А по телата ни пробягваха искри и всичко това ме изпълваше с усещане за спокойствие,
щастие и нежност, птичките наоколо пееха и уплашено се обаждаше самотна жаба…
-Ще излизаме ли? – предложи магистърът.
-Хайде още малко да поплуваме, че до лятото има още много време – помолих аз.
-Ние можем да идваме тук почти всеки ден – топлият му дъх на косата ми.
-Не можем – отзовах се аз, - утре започва семестърът, ние с Юрао имаме купища работа в
кантората, надявам се, че там духът се е успокоил.
-Да го успокоя ли? – предложи магистърът.
-Сами ще се справим – аз отметнах глава и гледайки в черните, мъждукащи очи, тихо
признах: - Аз не искам да свалям пръстена… той дори не се сваля.
Хитра усмивка и гордо признание:
-Аз го омагьосах. И най-важното – никой не усеща магията, а мога да го сваля само аз.
Възмутено пробождах Риан с поглед, а той ми се усмихна в отговор. След това усмивката
му стана загадъчна и аз чух:
-Имам предложение за лятото – аз зарязвам всичко, взимам те и пътешестваме по всички
елфийски територии, тук има удивителни места. Какво ще кажеш?
-Само ние двамата? – независимо от нравствената страна на въпроса, идеята ми
харесваше.
-Уви – престорено тъжно въздъхна Риан, - навярно ще ни се натрапят два коня за
компания. Какво ще кажеш?
Отблъсквайки се от него, аз отплувах настрани, а след това предизвикателно подхвърлих
през рамо:
-Ще си помисля.
Отзад се разнесе недоволно мърморене.
-Да, ще видим какво ще ти е поведението – продължих да наглея аз.
Проблеснаха пръски вода, Риан ме настигна, подхвана ме през кръста и под коленете,
притисна ме и издиша в лицето ми:
-Ще те нацелувам.
-Хвана ме, така ли? – невинно попитах аз и го прегърнах през шията.
-Трета – отвърна магистърът и покри с устни усмивката ми.
Ние лежахме на разкошния пухен дюшек, аз – в ризата на магистъра, а Риан – в мокрите
си панталони. Мен, веднага, след като излязохме на брега, мълчешком, но непреклонно ме
съблякоха, без да обръщат внимание на възраженията и ми протегнаха вече изсъхналата риза.
Когато се плъзнах в нея, лорд-директорът, който демонстративно стоеше с гръб към мен,
невъзмутимо заповяда:
-Бельото също го свали, ако обичаш.
-Не… - започнах аз.
-Сам ще го сваля – заплаши ме лорд Тьер.
-Ти си с мокри панталони – възмутих се аз.