-Аз съм мъж, това първо, няма да се разболея, второ, и трето – ти чу предупреждението
ми!
Без да казвам нищо смъкнах бельото си, отдалечих се, за да го закача от другата страна на
храстите, за да не го зяпат някои… тъмни лордове. Защото разполагах само с бельото,
напъхано в чантите ми от свекромонстъра и невинен в него беше само цветът.
Когато се върнах, ме чакаше сложеният, поради липсата на маса, дюшек, Риан, с две чаши
вино и с доволна усмивка.
-Аз ще се пропия покрай вас, лорд-директор – шеговито отбелязах аз, сядайки и
внимателно придържайки края на ризата.
-Какво говорите, адептка Риате – със същия тон ми отговори магистърът, - с тези темпове
ние с вас даже не можем да се напием както трябва.
Взимайки протегнатата ми чаша, аз неволно се огледах – слънцето се спускаше към
хоризонта и настъпваше времето за вечерните песни на жабите, за сега обаче водеха птиците
и настойчиво цвърчаха щурците.
-Колко е хубаво тук – прошепнах аз, омагьосана от недокоснатата природа.
-Тук е хубаво да се къпеш нощем, когато светлината на езерото съперничи с тази на
звездите. Да останем ли през нощта?
Доживях и до предложение да прекараме нощта заедно.
Внезапно Риан се напрегна. На пръв поглед, нищо не се беше променило – магистърът
все така седеше, подгънал единия си крак и опрял ръка на другия, свит в коляното, капчици
вода все така искряха на раменете и гърдите му, а усмивката играеше на устните му, но нещо
неуловимо се беше променило.
Не забелязах веднага, че бяха се стопили искрите в очите му, а погледът беше потъмнял.
В същия миг обкръжаващият ни ландшафт стана леко размит, Риан ми намигна и
притисна заговорнически пръст към устните… моите. Наложи се да кимна. Той с
неудоволствие прекъсна допира. След това повдигна чашата си и започна бавно да пие,
загадъчно гледайки някъде зад гърба ми.
Обръщайки се, аз моментално забравих и за виното, и за всичко останало, защото откъм
гората към нашето уютно езеро вървяха дванайсет елфи в пълно бойно снаряжение! При
това, това бяха същите тези зелени елфи, тоест, кланът на Въздуха, най- суровите от всички
радетели на Горския Бог. И съдейки по трилистника на доспехите, ние се намирахме на
родовите територии на клана, от който даже горските същества бяха избягали. При това
всички – от дриадите, до живите дървета!
-Ри… - започнах аз, но на мен мълчаливо ми запушиха устата.
Обръщайки се към магистъра, видях присмехулната му физиономия и разбрах, че няма от
какво да се безпокоя. Навярно. От друга страна, те бяха дванайсет, в пълно бойно
снаряжение, а значи, че бяха Стражи на Гората, а те всички са магове. Със сигурност го
знаех, защото нашата Нощна Стража се окомплектоваше по техен образ и подобие, и
следователно, всеки един от тях беше маг, и далеч не слаб.
Въпросително гледах Риан, той загадъчно се усмихваше, отпивайки от виното. За разлика
от него, на мен не ми беше нито загадъчно, нито усмихвателно, та аз се кипрех на дюшека
само с риза на голо, до мен седеше полуголият магистър, а освен това разполагахме само с
вино, месо и плодове. А, да не забравяме за дюшека. Да, беше ме срам и се страхувах. Даже
някак и двете заедно. Риан се наведе към мен, и докосвайки ухото ми с устни, прошепна:
-Те не могат да ни видят.
И аз бих му повярвала, тоест, аз му вярвах, тъй като техните погледи, оглеждащи езерото,
се плъзгаха като че ли през нас, но… Един от стражите се приближи към езерото, там,
където се бях подхлъзнала и се бях пльоснала във водата, приклекна, вгледа се в смачканата
трева… след това бавно се изправи и се насочи към храстите, зад които бях проснала бельото
си!
-Ергуран! – аз цялата подскочих при вика на магистъра и едва не разплисках виното. – На
твое място, аз бих се врътнал на токове и спешно бих освободил от присъствието си
бреговете на това езеро!
Всички елфи дружно опънаха лъковете и върховете на стрелите бяха заплашително
насочени към нас. А същият този елф, на който му оставаха пет крачки до съхнещото ми
бельо, бавно се обърна и също като останалите се взря в мястото, откъдето прозвуча гласът
на лорд-директора.
Явно не забелязал нищо, елфът, също повишавайки глас извика:
-Тьер, струва ли ми се, или отново имаме съмнителната чест, да ви приемаме на
територията си?
-Съмнителната чест, Ергуран? – с ледено спокойствие уточни Риан.
Лъковете бяха отпуснати мигновено, отрядът елфийски стражи отстъпи в гората, всички
като един, освен онзи същият, който се беше изказал и който остана да стои.