-Тъмни – лениво му пожела магистърът с намека да се разкара.
Елфът забележимо се потресе, но обръщайки се, и той изчезна сред дърветата.
-Тръгнаха си и повече няма да се върнат – успокои ме Риан, докато аз продължавах
напрегнато да се вглеждам в гората. – И дори ще предупредят другите, че насам е по-добре да
не се вестват.
Издишвайки рязко, аз на един дъх изпих виното си наполовина, след това невярващо и
колебливо попитах:
-И ти си толкова уверен, че кланът на Въздуха, а по-точно най-отмъстителният род на
Трилистника изобщо няма никак да реагира на твоята предизвикателна реч? Риан, та това са
Стражите на Гората! Те…
-Каква емоционална реч – усмихвайки се, ме прекъсна магистърът. – Дея, просто ми
повярвай, те няма да се върнат, защото предишния път, когато рода на Трилистника имаше
съмнителната чест да се опита да ме убие, те се лишиха от най-добрите сред най-добрите, а
след това от средните от най-добрите, а пък после взе, че се намеси майка ми и само
благодарение на нейната намеса, родът още го има.
Но лицето му при тези думи значително потъмня. Аз мълчешком обмислих ситуацията, а
след това предположих:
-Сестра ви?
-Ви?!
-Ти – моментално се коригирах аз. – Просто, когато ти си ей такъв суров, аз без да искам
преминавам на „ви“.
-Извинявай – Риан топло се усмихна. – Да, касае се за историята, свързана със сестра ми
Аердана.
-Нещо неприятно? – разтревожено попитах аз.
-Зависи как ще го погледнеш – усмивката на магистъра отново стана много загадъчна. –
По това време баща ми беше посланик при елфийския двор, сестрите ми, те са доста по-
малки от мен, естествено, бяха с родителите ми, а аз се обучавах в ордена на Безсмъртните.
Така, Аера беше на двайсет и две, когато изчезна по време на една разходка в парка на
двореца. Всички елфи наостриха и без това острите си уши, а териториите им бяха
преобърнати надолу с главата, но не бяха намерени никакви следи от сестра ми. И защо ли
тогава не обърнах достатъчно внимание на поведението на майка ми? Тя участваше в
издирването някак без ентусиазъм. Но не! Аз бях бесен и се заклех да намеря копелето, дори
да се е скрило в някоя оркска септична яма. И напускайки ордена, се домъкнах на
елфийските територии. Успях да хвана следата още същата вечер, но в момента, когато
съобщих на Властелина, кого подозирам в извършеното похищение, на мен мъгливо ми
отговориха, че териториите на клана на Въздуха фактически не се подчиняват на елфийската
корона.
-Ох! – изплаших се аз.
-Всичко свърши добре – напомни ми Риан и се върна към разказа: - Мен действително се
опитаха да не ме „пуснат“ и дори дръзнаха да се опитат да ме убият. Тогава аз окончателно
побеснях и им спретнах масов лов на остроухи на собствената им територия. Хванатите в
капани с различна сложност ги опаковах добре и ги отнасях в една пещера със същия онзи
оникс, който във висока концентрация поглъща магията на елфите. Два дни я копах, добре че
наблизо се беше намерило местонахождение на оникс. Остроухите се опитваха да ми
устройват хайки, търсеха ме зад всяко дърво в гората и… - хитра усмивчица - се връщаха у
дома без няколко от стражите си. На осмата нощ на славния лов, на мен най-накрая ми се
отдаде да хвана Орвад, когото аз подозирах за похищението на Аера. И с него, за разлика от
другите, към които аз лично нямах никакви претенции, не се церемоних. Високомерният
глава на рода, след като се лиши пред очите на съплеменниците си от два зъба, благоволи да
съобщи, че лейди Тьер се намира в дома му. Третият зъб му го избих, когато той ме уведоми, че тя там и ще си остане.
-И? – аз бях потресена от историята.
-И тогава се появи мама – Риан се намръщи, - а заедно с нея и изпоплашената Аера.
Допивайки виното си, той продължи:
-Сестричката ми със сълзи на очи взе да ме умолява да не дозаколвам любимия й, просто
аз вече се бях заел с това бездноугодно дело и разказа нещо съвсем невъобразимо, а именно, че е влюбена в остроухия до безумие и ако на мен ми трепне ръката и го убия, тя също ще го
последва в Бездната. На закономерния ми въпрос: „ За какъв демон беше цялото това
представление с похищението?“, Аера престана да ридае и да кърши ръце, изтри си сълзите
и нацупвайки се, се тросна: „А какво ми оставаше да направя, щом той сам пред себе си не
признаваше, че ме обича? Ти му се полюбувай, той е такъв суров, че подобна слабост като
някакво си там влюбване, никога не би си позволил. А така, той ме похити, съблазни ме…
ние ще се женим днес…“ Признавам си, в момента, когато видях как се издължи лицето на