Усмихвайки се, магистърът потвърди:
-Така си е, чакам.
-Какво? – попитах аз с повишен интерес.
-Реакция на моите думи – даде пределно честен отговор Риан.
Свих рамене и той тогава поясни:
-Аз току що пределно ясно дадох да се разбере, че никога и на никого няма да те дам,
сърце мое.
Мълчаливо се загледах към езерото, стараейки се да сдържа усмивката си.
-Дея? – магистърът явно очакваше нещо различно.
-Интересно – аз продължих да се взирам във водата, - ти, знаейки моята история с лорд
Градак, наистина ли си мислиш, че ще можеш да ме удържиш?
После, обръщайки се с лице към него, поглеждайки в удивените му очи, тихо казах:
-Само да си посмял да ме пуснеш!
-Ти ме плашиш – Риан се наведе, внимателно докосна с устни рамото ми, а след това
замислено произнесе: - Впрочем, какво още може да се очаква от момичето, което четири
години почти не е спало, за да получи желаната свобода.
-Но да побеждавам ме научи ти – тихо напомних аз.
Риан ме притисна по-силно и ние дълго седяхме, гледайки потъващото в сумрака езеро.
-И все пак, аз ще взема пръстена – тъжно произнесе магистърът, - годежен, за теб ще
стане друг, който не е артефакт, и аз се надявам, че последната скъпоценност на рода Тьер
няма да се появи в живота ти с поредната верижка случайности.
Да можеше тогава Риан да знае колко много се заблуждава.
Първият учебен ден започна с обичайното:
-Сутрешно построяване!
Скачайки от леглото, аз веднага отидох да отворя вратата – Късметчето, охранил се до
размерите на възрастен дебел котарак, достолепно продефилира до средата на стаята и бавно
аранжира телесата си на диванчето. Съдейки по сития му и доволен вид, той вече беше успял
да посети столовата.
-И как премина нощта? – най-невинно се поинтересувах аз и без да чакам отговор, се
насочих към банята.
Там, пред вратата на банята, едва не се сгромолясах на пода, чувайки в отговор:
-Добррре мина нощта, плодотворно, кааачествено.
Стараейки се да стъпвам тихо, аз се върнах в спалнята, притворих вратата към гостната и
шепнешком повиках:
-Дара… - духът на смъртта четири дни демонстративно не разговаряше с мен, но сега аз
искрено се надявах на нейната съзнателност. – Дара!
Въздухът заблещука, възродената се яви в синкав ореол, сладко-сладко се прозя и попита:
-Какво?
-О, ти ми говориш! – зарадвах се аз.
-А защо да не ти говоря – нагло се отзова тя, - сега ти няма да ме тормозиш нито с
въпроси от рода на „къде е Риан?“, нито ще обиждаш естетичния ми вкус с бледия си вид и
тресящата се брадичка. Та защо ме повика?
Решавайки да не й се сърдя, тихо съобщих:
-Късметчето… разговаря.
-Такаааа ли? – Дара моментално живна. – М-м-м, а през нощта какво точно правихте с
Тьер?
Бавно, но чак до корените на косата, се изчервих, след това припряно смених темата на
разговора:
-Та значи, това е нормално, че той говори?
-М-м-м, значи премълчаваме? – Дара с хитро присвити очи ме оглеждаше. – Ей сега ще
дойда.
И изчезна. Какво да се прави, съвест тя никога не беше притежавала, затова, с тежка
въздишка на неудовлетворено любопитство, аз отново се запътих към душа. Какво само беше
учудването ми, когато вратата се затвори пред самия ми нос!
-Разбираш ли, каква е работата – Дара изникна пред мен, отрязвайки ми пътя към банята,
- ние, възродените, се храним с емоции. И когато достигнем една приемлива форма,
получаваме контрол над тялото, ако имаме такова на разположение. А твоят мачок, на фона
на твоите преживявания и терзания, порасна удивително бързо. Най-вероятно, през нощта е
успял да престрои гърлото на животното, така че, да, сега той е в състояние да разговаря.
Всичко това беше много интересно, но:
-Дара, благодаря ти, но сега трябва да ме извиниш, вече закъснявам, трябва поне да си
наплискам лицето.
Коварна усмивка разцъфна на призрачните й устни и почти веднага на вратата на стаята
ми се почука, след което се разнесе гласът на капитан Верис:
-Риате!
-Влезте – покрусено отвърнах аз.
Вратата се отвори, ако можеше да се съди по звука, Верис влезе, а след това се чу нещо
шокиращо:
-Каква писанка! Мър-р-р, малката, а какво ще правиш тази нощ?
Мълчание. Късметчето го прие за съгласие и измърка:
-Мър-р-р, а ти си горещо коте…
-Със сигурност мога да ти опърля козината с някой пулсар! – тросна се Верис и
марширувайки през гостната, връхлетя в спалнята ми. И едва тук, тя си позволи да се
възмути: - Ама какво си позволява този окосмен дракон!? Трябваше веднага да му видя